Ресурсбук България. Данни за избрано лице

 

Георги Господинов

Георги Господинов е роден на 7 януари 1968 г. в Ямбол.

Завършва българска филология в Софийския университет, по-късно става доктор по Нова българска литература към Института за литература на БАН с дисертация на тема „Поезия и медия: кино, радио и реклама у Вапцаров и поетите на 40-те години на ХХ век“ (издадена от „Просвета“, 2005) и работи като литературовед в Института по литература на БАН от 1995. От 1998 до 2000 г. е хоноруван преподавател в НБУ по писане на есе (1998), а по-късно по съвременна българска литература (1999-2000).

Редактор е в „Литературен вестник“, седмичен колумнист е на в. „Дневник“ и редактор за България на излизалото в Оксфорд литературно списание „Orient Express“.

Литературен критик, отличен два пъти в литературния конкурс на
в."Дневен Труд" "Златен ланец".

Други подобни ресурси
Сайтове: Информация, справки


 
  Снимки на лицето
 
 
  Месторабота
 
  Фирма:  
  Длъжност:  
  Телефон:  
  E-Mail:  -
 
  Идентификация
 
  Титла:
  Професия: Писател, Поет
  Основна дейност: Литература
 
  Линкове към Георги Господинов
 
W35987 Българската тъга на Георги Господинов Изкуство и култура Физика на тъгата
E1669 Времеубежище на Георги Господинов спечели Букър Културно събитие Лондон Виж  ~  
 
  Списък на сайтове администрирани от лицето
Име на сайта Категория на сайта Дата Детайли
Може ли да се спре времето Изкуство и култура 29/10/20 Виж : 381
 
 
 



 
 
 
Google
 
 
 
 
ДЕТАЙЛИ, НОВИНИ И КОМЕНТАРИ
 Краят на бъдещето ни вече настъпи    
__ 1 __

27/10/20
15:58:01

На 26 октомври германците, протестиращи срещу Ковид ограниченията, се събират пред някогашното кино "Космос" на бул. "Карл Маркс" и започват да скандират онова, което са скандирали в Лайпциг и Берлин през един друг октомври, в друг век и друга епоха - през 1989-а. "Ние сме народът! Ние сме народът!" (Wir sind das Volk!).

Сякаш историята и времето са зациклили. Знак на какво е подобно нещо? Някакъв спонтанен референдум за минало? Кризата ни е връхлетяла така внезапно, че не сме открили нови обяснения и сме хванали старите. Със старите лозунги. Нищо, че те са от друго време и за друга ситуация. Вируси или комунистически елити - все тая. Ние сме народът и ние решаваме има ли вирус, или не. Искаме ли да се съобразяваме с него, или искаме да живеем свободни.

Елементарният, лишен дори от ДНК вирус, изведнъж е придобил чертите на жесток и хитър диктатор, който ни отнема свободата. Разбира се, с помощта на елитите. Вирусът всъщност отново е успял да раздели света на ние и те, най-старото разделение. Те го измислиха, за да ни вземат и последната риза от гърба, за да ни държат в подчинение, за да ни затворят устата - буквално, с маските. Затова ние излизаме на улицата и викаме като през 1989-а. Защото това е последният спомен за революция. И там, в онази точка искаме да се върнем. Освен това тогава нямаше вирус.

Миналото винаги ще има това предимство пред настоящето и пред отказаното ни бъдеще. Там всички бяхме по-млади, по-здрави и следователно по-щастливи. Освен това нямаше вируси. Да, миналото вероятно е естественият защитен механизъм по време на чума. Известната фраза "Миналото е чужда страна, там правят нещата различно", красиво пренесена от Дейвид Лоуентал и принадлежаща на Л.П. Хартли, вече не важи. Във време на тежка криза тя се обръща в своята противоположност. Днес вече миналото не ни е чужда страна, а родина. Там, където искаме да се върнем и да се спасим от настоящето. В чужда страна се е превърнало настоящето.

През последните две години писах романа "Времеубежище", който излезе в началото на пандемията. Там, в една близка дистопия, предположих как поради тежка криза отделните страни в Европа започват да правят референдуми за минало. Всички избори досега винаги са били за бъдещето. Но когато бъдеще няма, обществата започват да си избират минало. И всяка от страните избира най-щастливото десетилетие от своята история.

Подобна пандемия на миналото започна да се усеща още с първите удари на Ковид кризата. Неслучайно европейските лидери като Макрон и Меркел веднага се върнаха към спомена за Втората световна война, опитвайки се да обяснят сегашното. Другата аналогия, разбира се, беше още по-назад, с испанския грип от 1918 година. Смисълът на такива примери не е да се върнем във Втората или Първата световна. Той е в това да се припомни, че е имало подобни времена, дори по-лоши, от които сме се измъкнали

Щом можем да си ги припомним, значи че сме ги преживели и минали нататък.

Миналото ли е единственото убежище?

Тук е тънката разлика. Дали приливът на минало, който преживяваме днес, ще бъде приет като знак да вървим нататък, или обратното, че няма нататък, историята е зациклила и миналото е единственото убежище. Искаме си старото, затворените държави, вечната младост и някогашното си "величие" - германско, унгарско, българско, полско

Като казах полско, нека си припомним само, че онова, което се случва със забраната на правото на аборт за полските жени, вече се е случвало. И в това връщане е ужасът. Случвало се е в Източна Европа при социализма. Миналото е добро за исторически филми и романи, добро за разказ и анализ и чудовищно за имплантирането му в днешното време.

Всяка криза като извънредно събитие подлага на изпитание идеята, че времето тече линейно и към по-добро (в една утопично-прогресистка линия). Невинаги, вижда се.

Трябва ли да връщаме и да преиграем отново 1989-а, Втората световна или Средновековието, за да се спасим от настоящето и да започнем отначало?

Като дописвах романа, си представих как при тотална възстановка на началото на Втората световна, с пълен брой танкове и войници, тя избухва отново. Понякога миналото рязко оживява, налива се с кръв или избухва като сух барут. Може да се каже и така, обяснено за шофьори: миналото е като приближаващ камион в огледалото за обратно виждане. Винаги е по-близо, отколкото ни се струва. Да имаме едно наум.
 Георги Господинов: Да отстояваме границите на човешкото    
__ 2 __

04/11/20
16:03:51
Рано или късно трябваше да се стигне до ситуация на преосмисляне на това много имане. Ясно е, че от десетилетия това трупане отнема от нещо друго. Навлизаме в ситуация, когато човешкото производство променя земята, променя климата, тоест започваме да вървим срещу себе си с голяма скорост.

През пролетта самотността създаваше усещане за общност. Докато сега може би това никога няма да ни се случи и след време ще изпитаме носталгия вероятно към тези първи месеци на карантината, колкото и те да бяха страшни, защото не знаехме кое е това, което ни чака.

Вече е ценност "да не цепиш басма", да не се съобразяваш. Ако се опиташ да видиш света в нюансите му, в сложността му, ще те заклеймят: "Какво го усукваш?!"

 Как най-тъжното място на света стана най-смъртоносното    
__ 3 __

02/12/20
13:00:02

Литературата винаги го е знаела, знаела го е философията, знаела го е културата, цивилизацията го е знаела - човекът е мярата. Не икономиката, не магистралите, не ресторантите, не дискотеките, не джиповете, не стадионите, не дълговете и лихвите, не дори брутният вътрешен продукт. Всичко това идва после. Човекът тъкмо в неговата смъртност и ранимост, в неговите страсти и тъги. И животът в цялата му нетрайност.

Само в безпросветни общества и системи човешкият живот не струва пукнат грош. В страни, където маршируващи хора поздравяват махащи от трибуни. Или в страни, където преследването на хора първо се толерира, после се забравя, накрая се награждава с ордени. В страни, през които е минал пожарът на някоя диктатура, за да изпепели ценността на човешкия живот. И още - в страни хаотични, корумпирани, симулиращи демокрация.

Оттук е тръгнала цялата верига от смърти

Има всякакви възможни обяснения за днешния провал и хаос в несправянето с коронавируса. Може да е от глупост, безхаберие и бездарие на управляващите тази система. Защото изведнъж се оказа, че втората вълна ни е изненадала. През пролетта твърдяхме, че ще използваме лятото и спечеленото време, за да се подготвим. Но някой някъде е казал по веригата онова просветлено българско "а бе, я зарежи, и така може". Или днешното "Брат, то и без това си е таковало".

От такива реплики е тръгнала предизвестената смърт на няколко човека по стълбищата пред болници. Човек има право да умира с достойнство, дори когато това достойнство непрекъснато му е отказвано приживе. Оттук е тръгнала и цялата верига от смърти, изстрелваща ни до първите места по смъртност.

Ние, които рядко сме били колективно първи по нещо в света. Всъщност не, били сме. Бяхме "най-тъжното място на света". Така ни нарече "Економист" през 2010 година в едно свое изследване. Сега сме шампиони по смърт. От най-тъжното до най-смъртоносното място крачката всъщност не е голяма.

Не може да си сред първите в Европа или в света по бедност, корупция, мръсен въздух, убити по пътищата, конспиративни теории, а в една пандемия да не си пръв по смъртност. Няма как да лъжеш смъртта - тя не е евроинституция, на която да ѝ замажеш очите. Вероятно прекалено заострям и преувеличавам, нека е така. Макар че: кое не е вярно? Странното е, че тези неща не ни стряскат, изгубили сме обикновената реакция, в която след подобни "постижения" човек би трябвало да изпита сложен, не, прост регистър от емоции - срам, най-напред срам, болка, размисъл, мобилизация, някакъв ход към справяне.

А ние ще потулим, ще се подсмихнем или ще извадим бабаитското "аре марш оттука, бе, светът ще ми каже на мен какъв съм". И ще влезем в опиума на най-древния народ, нация, цивилизация, на хайдушките копнения и македонския въпрос Това винаги се харчи добре.

Но какво да търсим обяснение, когато провалът идва по спешност, по-бърз от линейка. В такъв момент да се размахват графики с празни легла и обмислени планове като в късния социализъм, едро и напосоки, е цинично. Въпросът не е в леглата - ако беше до това, легла има и в ИКЕА. Къде са графиците и местата за ваксиниране, зали, покрити пространства. Къде са обясненията на министъра за тази свръхвисока смъртност? Защо закъсняхме? Къде е нашето просветено разбиране като общество, в което половината не вярват във вируса, в маските, във ваксините.

Човекът, глупако. Животът, глупако.

През 1992 година Клинтън изковава фразата "Икономиката, глупако!". Но 1992-ра вече е безкрайно далеч и светът е в съвсем друга криза и драма. До голяма степен и заради това, че беше хипнотизиран единствено от икономически растеж на всяка цена. Думите сега са съвсем други: "Човекът, глупако!". Дори и това вече е минало, след като гледаме репортажи за убити с газ милиони норки, за изчезващи видове и топящи се ледове, за да ни се даде урок, че всичко е едно. Затова думите следва да са: "Животът, глупако!".

Преди десетина години в разгара на икономическата криза се опитах да кажа, че не сме направени само от икономика и политика, че има едни други, невидими кризи, които дебнат, но никога не говорим за тях, защото правителствата и медиите са чувствителни най-вече финансово.

Екзистенциалното, както и културата, те смятат за дреболия. Ако властта и обществото ни (и двете заедно) имаха друга чувствителност, нямаше да сме свидетели на това, което се случва тук и сега. Не в това безсилие, не в този хаос. Апатия или емпатия - това е въпросът.
 Георги Господинов с нова европейска награда    
__ 4 __

27/02/21
14:22:50
Писателят Георги Господинов получава тазгодишната литературна награда Usedom, съобщи БНР. Тя се присъжда всяка година от 2011 г. в рамките на Узедомските литературни дни, провеждани през април на остров Узедом (Германия/Полша).

С нея се удостояват писатели, "които във висока степен се чувстват обвързани с европейския диалог в исторически и съвременен план". Председател на журито тази година е нобелистката Олга Токарчук, която е отличена с наградата Usedom през 2012 г.

Ето и част от мотивите на журито:

"Георги Господинов е значим и неповторим глас в литературата на Европа. Неговото творчество - фрагментарно, пълно с меланхолия и острота - стъпва върху най-добрите традиции на централноевропейската проза с нейната неунищожима нужда да разкрива нови и нови пластове на човешкия опит.

Неговото писане се фокусира върху езика като най-съвършеното средство за познание на ефимерното/чезнещото. Авторът уверено прекрачва границите на установените конвенции и създава комплексни, завършени наративи, които не могат да бъдат категоризирани в специфичен жанр или течение.

"Естествен роман" е представителен за цялото творчество на Господинов: фрагментарен, но същевременно удивително кохерентен, защото фрагментите не остават епизоди, а се събират в една от най-убедителните визии в съвременната литература."

Финансовият еквивалент на наградата е 5 хил. евро и е свързан с едномесечен творчески престой в първокласен хотел на морския курорт Албе.
 Георги Господинов получи престижна европейска награда    
__ 5 __

18/04/21
20:32:27

Българският писател Георги Господинов е удостоен с наградата на фестивала "Узедомски литературни дни".

Форумът носи името на германския остров Узедом, разположен във водите на Балтийско море и събиращ границите на Полша и Германия. Наградата се връчва традиционно в подкрепа на "европейския диалог за историята и настоящето".

Господинов беше определен за лауреат на наградата от жури, включващо нобеловата лауератка Олга Токарчук, Манфред Остен и Андреас Косерт.

"Георги Господинов е значим и уникален глас в европейската литература. Работата му, фрагментарна, пълна с меланхолия, препраща към най-добрите традиции на централноевропейската проза с ненатрапливата нужда от разкриване на пластовете на човешкия опит." - се казва в мотивите на журито.
 Роман на Георги Господинов оглави престижна италианска литературна класация    
__ 6 __

12/12/21
17:59:46


Романът "Времеубежище" на Георги Господинов оглави една от най-престижните италиански класации за чуждоезична книга, съобщи електронното издание за култура "Л'Индискрето" ("L'Indiscreto").

Господинов събира най-много гласове в анкетата, направена сред 620 италиански критици, литературни журналисти, писатели и преводачи. Всеки от тях гласува за най-добрата преводна книга, излязла през годината.

Георги Господинов е единственият българин, попадал в класацията, зад която стои легендарното списание "L'Indiscreto". Челната тройка допълват новите романи на Мирча Картареску и на известния американски писател Джонатан Франзен, а след българския автор се нареждат Казуо Ишигуро, Кен Киси, Патрик Модиано, Ласло Краснахоркай, Еманюел Карер.

Почти всички книги на Георги Господинов са издадени в Италия. През годините те се радват на все по-голям интерес от страна на публиката и критиката. Неотдавна италианският вестник "Република" сравни българския писател с Марсел Пруст.

Първото място в престижната класация сега е признание и за преводача Джузепе дел Агата, както и за издателство "Воланд" с Даниела Ди Сора.

Тъкмо в Италия "Времеубежище" спечели преди месец една от най-големите европейски награди "Премио Стрега Еуропео".

Тази година беше особено силна за Георги Господинов, който получи няколко международни отличия, сред които датската награда "Цинклер" за най-добър разказвач, немската "Узедом", връчена от Олга Токарчук за принос към европейската литература, както и наградата на "13 века България" у нас за роман на годината.
 Няма напразни надежди. Няма безсмислени мечти : Георги Господинов отговаря на Ма    
__ 7 __

08/02/22
15:10:37


В романа си "Времеубежище" пишете: "Помня, за да държа миналото в миналото." Макс Фриш пита: Бихте ли искали да имате съвършена памет?

- Краткият отговор е не. Не бих искал, защото тогава нямаше да имам никакви дупки в паметта, никакви празни пространства, в които да си измислям света. Има един разказ на Борхес - "Фунес Паметливият". Там се говори за човек със съвършена памет, който помни всеки детайл и всеки жест във времето. Фунес обаче се дразни, "че кучето в три часа и четиринайсет минути (гледано в профил) и кучето в три часа и петнайсет минути (гледано анфас) имат едно и също име." За него това са две различни кучета.

Медицината потвърждава, че когато човек има изключително силна памет, той не може да обобщава и да мисли абстрактно, не може да проследява невидимите връзки между нещата. Абстрактното мислене изисква самоти и пусти полета в мозъка, които да бъдат запълвани. Можеш да имаш всички парчета на пъзела, но са ти необходими точно тези криволичещи дъги, които ги свързват, за да сглобиш цялата картина. Това се случва при разказването на истории. Това прави литературата.

Аз самият не съм като Фунес, много забравям. И точно поради това пиша. Писането ми е събирачество на неща, които иначе потъват в миналото и изчезват. Не съм от тези, които си припадат по бъдещето. Не мисля, че Мъск, Марс и космическите полети са спасение. Там няма утеха. Няма истории, цветове, миризми, памет - няма го всичко това, от което в крайна сметка сме направени. А миналото е нещо друго. То е като някаква река, която тече и събира по пътя си най-различни отломки и истории. Това е, което ме интересува - личното, преживяното, интимното.

Точно затова написах и "Времеубежище". Защото усетих, че някой се опитва да ми открадне миналото и да го превърне в идеология. Бродски казва на едно място, че бъдещето е пропаганда. Днес миналото е пропаганда. Продават ни някаква измислена национална история. Това, което искам да кажа с тази книга е: Вижте, всеки от нас има свое лично минало. То е убежище, в което може да влезе, да постои малко и да излезе, затваряйки добре вратата, за да не смесва времена.

Но не вкарвайте в миналото цял един народ. Не му диктувайте какво да помни и да забрави, не го превръщайте в идеология.

С кой човек от миналото бихте искали да поговорите на чаша чай?

- С някои от близките си. Също с Борхес. Имам няколко въпроса и към Селинджър - какво е това да махнеш с ръка, да зарежеш всичко и да си тръгнеш? И защо е? Такива малки, лични въпроси бих попитал. А може би просто щяхме да помълчим, да, най-вероятно това.

Не е лесно да си намериш някой, с когото да помълчиш.

Кое е най-деликатното нещо на света?

- Дете, което се учи да ходи. Спомням си как дъщеря ми прохождаше. Бях свидетел на първите й стъпки. Тя махаше с ръце и сякаш се ловеше за въздуха. Беше й ясно, че ще падне. Имаше нещо едновременно толкова крехко и деликатно, но и много, как да кажа, смело и надвиващо страха.

По какво познавате, че обичате някого?

- Като всеки българин - по страха. По това, че ме е страх за този човек по същия начин, по който се страхувам за самия себе си.

Но също и по вълнението. Ние някак твърде леко изричаме тази дума, а вълнението е нещо много рядко. Когато обичаш, се вълнуваш. Вълнуваш се. Уж си минал през куп разочарования, стигнал си до "Всичко ми е ясно, знам какво ще се случи", но внезапно си казваш "А може би този път не". И отдолу, под всичко това има вълнение. Поглеждаш на света наоколо и го виждаш като за първи път. Когато ти се случи нещо такова, тогава си или в литературата, или в любовта.

Ако трябваше да избирате между брак, който бихте нарекли щастлив, и призвание, което би застрашило семейното ви щастие, кое бихте избрали?

- Ако ме питате какво бих избрал между писането и един хубав, щастлив, спокоен живот, ще ви отговоря, че не мога да отделя едното от другото. Не си ги представям разделени. Представям си се как гледам пчели в една къща с голям двор където има всякакви цветя. Има и животни. Следобед е и аз съм седнал навън под една череша и си пиша. В тази красива картина непременно има жена и едно дете, на около 7 години (смее се).

Мислил съм си дали мога да пиша, ако няма някой, който да ме обича. И мисля, че не мога.

Как бихте дефинирали понятието "мъжественост"?

- Ох, не може ли да си говорим за литература? Защото по скалата за мачовщина аз съм на най-ниското стъпало, аз съм антимачо. Не знам, смешно ми е, кичозно ми е да си мачо. Много поза има в това.

От друга страна, всяко дете формира представата си за мъжественост покрай баща си. И понеже гледа отдолу нагоре, за него това е еталонът за мъж. Моят собствен баща е мъжествен - висок, силен, хубав мъж с цигара между пръстите. Помня, че и аз пушех доста време със същия жест, с който го правеше и той. Повтарях го. Трябваше да минат години, преди да разбера, че този строг, дори леко заплашителен мъж, е всъщност много крехък и добър. Е, това мъжественост ли е сега?

Смятате ли, че има професии, за които жените са особено подходящи - по-подходящи от мъжете?

- Нямам отговор на този въпрос. Но ето, днес е рожденият ден на Вирджиния Улф. Това, което може да напише Вирджиния Улф, с тази чувствителност, с това усещане за липса на собствена стая, с тази невписаност в един свят, който е мъжки, не би могло да бъде написано от мъж, независимо от неговия писателски талант. Има натрупана исторически тъга в жената - и тази тъга може да бъде извадена и положена върху белия лист само от жена.

От коя надежда се отказахте вече?

- От надеждата, че ще бъда отново дете. Все се надявах, че детството може някак да се удължава до безкрай. До самия край. А то в един момент ни напуска - вероятно, когато си отиде и последният човек, който ни е помнил като дете.

Може ли омразата да породи надежда?

- Напоследък се навъртя огромно количество ненавист. В последните седмици дори темата за войната стана изненадващо актуална. Страшното на войната е в това, че тя канализира нашата иначе интензивна, но някак разсеяна, разпръсната омраза. Не по-малко страшно е, че започнахме да харесваме гневни, агресивни, яростни хора. Смятаме ги за по-автентични. Може да са джаста-праста, но пък са "верни на себе си". Тази култура на "Копеле, бъди, какъвто си" е новото черно. "Искам да те разстрелям и мога да го направя, защото съм искрен, неподправен и автентичен."

Кои от човешките надежди и амбиции Ви се струват по-суетни и безсмислени - осъществените или неосъществените?

- Много абстрактни въпроси задава Макс Фриш. Ще кажа така - ние днес живеем в култура, която калкулира единствено постигнатите резултати, но аз съм фен на неосъществените мечти. Смятам, че всичко онова, за което си копнял, страдал, надявал си се, а то не се е сбъднало, те дефинира точно толкова, колкото и нещата, които са ти се случили. Така че няма напразни надежди, няма безсмислени мечти.

Надявате ли се да има някаква форма на отвъден живот?

- Да, надявам се. Иначе животът би бил обидно кратък. Тази моя надежда обаче е важна за пребиваването ми в този свят, не в отвъдния. Именно мисълта, че някой ни наблюдава отгоре и че пътят ни не свършва тук, а има продължение, ни умиротворява и дисциплинира. Кант говори за звездното небе над нас и моралния закон вътре в нас. Аз бих заменил идеята за звездите с идеята за дете. В моята интерпретация човек трябва да живее така, сякаш не звездите, а едно дете винаги го гледа.

Без кое бихте преживяли най-лесно - без дом, без родина или без да сте видели някога чужда страна?

- Родина е твърде тежка, дори компрометирана дума. Аз предпочитам да гледам на родината като на разширение на дома. Така че въпросът ви се свежда до това дали бих могъл да преживея без моето си място или без да видя чуждо място. Отговорът ми е, че мога да се откажа от чуждото.

Обаче като се замисля още малко - това "или-или" е ужасно. Всъщност без нито едно от двете не мога. Защото всеки път като се застоя у дома, изпитвам остра нужда да се махна. И то искам да се махна точно за да спася усещането си за дом. Бягам, за да ми домъчнее за вкъщи. Бягам от родината, за да си върна носталгията по нея.
 Вирусът на миналото и на национализма се разпространява много бързо    
__ 8 __

07/05/22
17:19:59


При гласуването на помощта за Украйна в българския парламент за пореден път се сетих за Вашия роман "Времеубежище". Сякаш парламентът избираше в кое десетилетие да живее България - в настоящето или в някое отдавна отминало. Кои други моменти от романа се материализират днес?

- В романа България избира накрая един тюрлюгювеч между късен социализъм и патриотарска партия. Много се притеснявам, че събирането на социализма и патриотарството води натам. Знаците в романа ги има в самата война, която започна на 24 февруари. Тя представлява един референдум за миналото на Русия. Идеята на Путин е да се върнат нещата до преди разширяването на НАТО от 1997 година. След това до 1991 година около разпадането на Съветския съюз и след това стигаме до 1 септември 1939 година - началото на Втората световна война.

Начинът, по който Путин обяви тази война, заявявайки, че Украйна не съществува, напомня за начина, по който Сталин влиза в Полша на 17 септември 1939 година. Втората световна война започва в 4:47, инвазията на 24 февруари започна в 4:50. "Времеубежище" завършва със сцената как войските са струпани на границата, за да направят възстановка на Втората световна война. По този начин избухва Третата световна.

Надигането на националистическото и патриотарското, от друга страна, беше в основата на идеята ми, когато започнах да пиша романа. Това беше моето предупреждение, че вирусът на миналото и на национализма много бързо се разпространява в една Европа, която би трябвало да е изградила резистентност. В моя вариант нещата, които се случват днес, бяха отложени с 5-6 години. Но се оказа, че нямаме толкова време.

Станахме свидетели и на сблъсъци пред Паметника на съветската армия. В романа има сблъсъци на същото място - между "юнаци" и "соцромантици" - които, както изтъкнахте, по-късно стават едно. В настоящата ситуация те вече са едно и също. Как си обяснявате това противоречие - зовящ себе си български патриот, който развява руско знаме?

- Лошата работа с паметта е в основата. Един фрагмент на романа говори за това - колкото по-малко памет, толкова повече минало. Когато не умееш да работиш добре с паметта, започват да се появяват търговците на минало, които ти продават съчинено и пластмасово минало. В него е все едно дали развяваш българското или руското знаме. Така се появяват тези шизофрении на патриотарството. Когато се убие критичното мислене, тогава е възможно да ти продадат всичко. Познанието, паметта и любовта към родината се редуцират до кич, възстановки, потури, "Бели рози" и т.н.

Британският "Таймс" Ви нарече "българския Оруел". Тук се сещам за цитата от "1984": "Който контролира настоящето, контролира миналото". Какво контролира нашето настояще?

- Опитваме се да си намерим убежище в миналото. Опитваме се да живеем в миналото, да си заровим главата и да избягаме от настоящето и да кажем дори, че миналото е нашето бъдеще. Епиграфът в романа гласи: "И като се обърнаха назад, видяха бъдещето си". Нещо такова се опитваме да направим сега. Защото си мислим, че миналото по-лесно подлежи на пренаписване и ни е по-познато. Светът днес не го разбираме достатъчно, затова и правим тази грешна стъпка - да търсим настояще в миналото.

За България това е резултат от непроведен докрай разговор в последните 30 години. Невъзможността да се съгласим за няколко прости неща за нашето минало и нашето настояще. Когато няма тази основа, всички разкази са възможни, особено фалшивите.

Днес за мнозина "времеубежището" е в 2019 година - преди пандемията, преди войната. Страх ли Ви е от последиците от последните две години, които тепърва ще усетим?

- Следващите поне 10-15 години ще бъдат дефинирани от това, което се случва днес. В исторически план може да не е много, но в човешки план говорим за голяма част от живота ни. Най-тъжно е за младите - за тях това е цялата им младост.

На 24 февруари попитахте какво да кажете на дъщеря си, след като сте ѝ обещали, че война няма да има. Какво ѝ казахте в крайна сметка и какви разговори водите с нея в последните 2 месеца?

- Когато на 24 февруари се случи това, за мен, а и предполагам за много хора от моето поколение, се върна паметта за бомбоубежищата, за противогазите, за страха от ядрената бомба, всичко, с което израснахме през 80-те години. Когато избрах заглавието "Времеубежище", което почива върху "бомбоубежище", си мислех как може би ще се наложи да обяснявам на младите какво е бомбоубежище, защото се надявах, че тази дума е част от историята и от литературата. Сега тя вероятно ще стане дума на годината.

В някакъв смисъл аз трябваше да разкажа за моите някогашни страхове на дъщеря си и това е особено усещане за въртене в едно и също време, за връщане на едни и същи страхове. Този разговор е както за страховете ни, така и за надеждата, че и през това се минава. В момента битката е как да оцелеем като човеци, защото дългият процес на полуразпад ще е другото последствие от тази война.

Войната може да свърши, но ще продължи по друг начин. Ние ще продължим да я мислим и живеем и е много важно каква памет ще изработим за нея. За да остане последната възможна война тук и сега. И да отключим някакво възможно бъдеще, което сега е заключено.
 Номинацията на Георги Господинов за Нобелова награда е напълно реална    
__ 9 __

26/05/22
23:21:22


Вчера българската културна общественост бе разделена за сетен път на два лагера покрай една иначе доста радостна новина - Георги Господинов е номиниран за Нобеловата награда за литература за 2022 г.

Едни ликуваха от огромното признание за страната ни, а други подложиха на съмнение достоверността на добрата вест.

Съобщението за номинацията, дошло от българския ПЕН център, гласеше, че е изпратено предложение за номинация, подписано от председателката му Здравка Евтимова. Тя е направена още през януари и е одобрена от всички 51 члена на българския клон на международната организация, написа БНР и цитира Евтимова:

"Идеята за номинацията на Георги Господинов за Нобеловата награда за литература дойде от професор Амелия Личева. Единодушно номинирахме Георги Господинов за Нобеловата награда. Негов екип ни помогна да не допуснем фактологически грешки, да посочим точно кои награди е спечелил, за кои е номиниран, за неговите изяви в света и България - така че разполагахме с пълна и точна информация за постиженията на Георги Господинов, който е член на ПЕН клуба, с което много се гордеем. В рамките на два дни придвижихме неговите документи и ги изпратихме на адреса на Нобеловия комитет".

Проблем всъщност създаде едно "пояснение" на съобщението, разпространено в медиите - "кандидатурата на България е изпратена още преди няколко месеца, но до момента няма отговор от Шведския нобелов комитет". Именно цитирането на тази "липса на отговор" пося съмнение в реалността на номинацията и предизвика множество коментари, че новината най-малкото не е съвсем коректна.

Съмненията днес се опита да разсее литераторът Светлозар Желев, който цитира какви точно са правилата на нобеловия комитет за номинациите за наградите му.

Ето какво написа той във фейсбук, обяснявайки подробно казуса:

"По въпроса с номинацията на Георги Господинов за Нобелова награда за литература. Какво ли не се изприказва, и то от писатели и журналисти, които претендират, че не било точно така. Всеки може да прочете на сайта на Нобеловата награда как се номинира, във всички области, включително и литература. Има 4 вида така наречени "квалифицирани номинатори", които цитирам по-долу, директно от сайта на английски, но ето и накратко на български:

- Членове на Шведската академия и други сходни институции;
- Професори и академични лица в областта на литературата;
- Предишни носители на наградата;
- Председатели на писателски организации, които са представителни за страните си.

Процесът е описан и е абсолютно стриктен, по месеци и срокове, и започва с изпращане на писма от Шведската академия до тези "квалифицирани номинатори", с молба да излъчат номинации. Пак казвам, Академията кани.

След това, до 1 февруари, тези лица и институции, изпращат своите номинации. Номинации. Всички тези стъпки са спазени в случая с Георги Господинов, който напълно заслужава тази награда, но ако няма формално номиниране, никой няма как да я получи.

Ако се чудите, защо велики писатели и поети не са я получавали, просто не са били номинирани от имащите право на това, или в процеса на подбора са отпаднали.

Българският ПЕН център е легитимна организация, призната от всички и част от световната мрежа на ПЕН. Здравка Евтимова като председател на ПЕН центъра е подписала номинацията, и е изпратена в срок. Всички изисквания на процеса за номиниране са спазени.

И да, Георги Господинов е номиниран за Нобелова награда за литература, също както са били номинирани Пенчо Славейков, Йордан Радичков и т.н. Оттук нататък тече процесът на оценка вътре в Академията, ще бъдат избрани 5 финалисти, а през октомври и носителят на Нобеловата награда за литература.

Надявам се разкриването на номинацията на Георги Господинов не хвърли сянка върху процеса на избора, защото тази информация по принцип се пази в тайна от Шведската академия за срок от 50 години, и не попречи да бъде оценен подобаващо.

Стискам палци, Георги! Надявам се всички българи да го правим."
 Времеубежище на Георги Господинов с още една номинация за награда    
__ 10 __

17/03/23
19:06:32

Романът "Времеубежище" на Георги Господинов е в краткия списък на номинациите за литературната награда на Европейската банка за възстановяване и развитие, според информация на сайта на институцията.

Независимо жури обяви краткия списък с десетте най-добри преведени литературни творби.

Наградата е учредена през 2017 г. от Европейската банка за възстановяване и развитие и отличава автори от държави, където банката оперира, както и техните преводачи на английски. Наградата е празник на разнообразието от култури и литературата на райони от Източна Европа до Централна Азия, Западните Балкани и Средиземноморието. Наградата е и почит към преводачите като "мостове" между културите.

В журито са Тоби Личтиг (председател), Мая Джаги, Аркадий Островски, Наташа Рандал.

Победителите автор и преводач, както и две двойки подгласници, ще бъдат обявени на 15 юни 2023 г. в централата на банката в Лондон.

Освен романа "Времеубежище" с автор Георги Господинов и преводач Анджела Родел, краткият списък от 10 произведения включва романи на Нобеловите лауреати Олга Токарчук ("Книгите на Яков"/"Ksiegi Jakubowe") и Орхан Памук ("Чумни нощи").
 Георги Господинов и романът му “Времеубежище” с International Booker Award    
__ 11 __

24/05/23
03:03:25

Българският писател Георги Господинов и романът му “Времеубежище” спечелиха престижната награда International Booker Award. Така той стана първият български писател, който получава отличието.

Победителят в оспорваната надпревара за най-добра преводна литература беше обявен на церемония в Лондон късно във вторник вечерта (българско време) - само броени минути преди 24 май.
 Георги Господинов: Останахме в плен на мита за щастливото минало    
__ 12 __

04/10/23
22:25:11

По времето на НРБ българите живееха само с вярата в "светлото бъдеще" и не се интересуваха от сивото си мрачно, скучно и несвободно настояще. Тогава те не си почистваха нито двора, нито тротоара пред вкъщи. Не го правят и сега. Но днес са изпаднали в другата крайност - живеят само с митове за миналото. Съгласен ли си с мен?

- Не мога да кажа, че всички са живели по този начин, но истината е, че грижата за сегашното, грижата за градината на сегашното, за стаята на сегашното никога не била на ниво и на преден план. Това винаги се случва във времена, когато сегашното е тревожно, когато сегашното е неуютно и имаш две посоки - или напред, или назад. Идеологията на социализма беше избрала "напред". Всъщност за нея миналото беше зачеркнато, опасно в някаква степен, тя не искаше да работи с него. Както казваха теоретиците на комунизма: "Нова е звездата на комунизма и няма нищо преди него." Така че ние по времето на комунизма бяхме някак си "оперирани от минало", бяхме заставени да загърбим миналото. И може би това също има отношение към днешното връщане към него, защото преди то беше забранено. Ние живеехме със забранено минало и неосъществено бъдеще.

Това минало в момента се идеализира. Във всички исторически конфликти и войни България винаги е била на правилната страна, пораженията били резултат от нечие коварство, българите винаги са били добри, вършели са всичко както трябва, а всички съседи са лоши Мислиш ли, че българите имат нужда от това, което наричаме "преосмисляне на историята"?

- Да, много зависи каква памет създаваме за миналото. Едната памет - тази, която съм описал във "Времеубежище", това е паметта на възстановката, да го нарека така. Тя просто умножава кича и показва едно театрализирано минало, без да се грижи за рефлексията. Тази памет е двуизмерна, тя лишава от рефлексия. Това, което много трудно успяваме, не знам дали изобщо сме успели след 1989 година, това е именно рефлексивната памет. Сигурно ясно си спомняте, че в началото на 90-те години идеята беше да не говорим много за миналото, а да видим сега какво ще правим в бъдеще.

И по този начин заметохме миналото под чергата. А миналото има тези вампирски особености, то се храни от забравата. Колкото повече го забравяш, толкова повече то се пълни с кръв. И затова се появява на неочаквани места. Целият ни преход всъщност беше маркиран от това използване на миналото, когато е необходимо, за националистически цели.

Съоветно политически и геополитически.

- Също, да. В моя роман българският избор е плод на носталгията по 80-те години и на един национализъм от края на 19 век. Двете всъщност са много свързани. Това не са две различни неща, защото този тип национализъм се възроди именно през втората половина на 80-те години, когато държавата постепенно изгуби другите си опорни точки и търсеше нещо друго, което да отмести погледа от кризата - политическа, икономическа и идеологическа. Носталгията по късния социализъм и по едно такова минало на възстановките има един и същи произход.

А дали агресивната война, която Русия води срещу Украйна, не е също някаква война за миналото?

- О, абсолютно! Путин води именно война за миналото. На него дори териториалното не му е толкова важно, колкото връщането на едно символно друго време, което, разбира се, няма как да се върне. Водейки тази война, той се опитва да върне не само Русия в миналото...

А и целия свят.

- Да, покрай това гори Европа, гори и целият свят. Тоест с тази война той се опитва да върне и Украйна, и Европа в онова минало, което според самия Путин е неговото истинско време, неговото печелившо време. Всяка война е война за миналото. И освен това всяка война ни отхвърля далеч назад - и с жертвите, и с разрушенията, със съсипаната икономика. Войната е засечка във времето, засечка в нормалното развитие на времето.

А защо толкова много българи все пак споделят възгледите на Путин и изпитват някакъв сантимент именно по това минало, за което той се бори?

- Това е нещо, на което и аз търся отговор. Една от причините навярно е, че ние не успяхме за 30 години дори да си разкажем миналото - защото всяка рефлексия тръгва от разказ. Ние останахме в плен на този мит за щастливото минало.

Аз казах по време на дискусията колко важно да забележим тази подмяна между лично и историческо минало. Добре, но какво би било другото? В момента Путин олицетворява онова, което можем да наречем твърда и здрава ръка. Може би хората имат нужда от това. Понеже не знаеш какво да правиш с живота си, понеже нямаш усещане за принадлежност към сегашното време, ти търсиш убежище там, където последно си се усещал сигурен. Твоето минало е тоталитарно минало. И това може би е причината.
 
  Задай въпрос, добави коментар >>> Отвори формата за текст    
 
Избери оценка:   2 3 4 5 6    
 
  Брой посещения:  826       Гласували:  0     Оценка:  0.00                Последна редакция:   21/11/16