Избори 2021: Следствието приключи - забравете     |
__ 1 __
28/01/21
02:19:24 |
Филмът на Дамяно Дамяни с известното заглавие е от 1971 г., един филмов разказ без щастлив край, едно кино, което не се вписва в оптимистичния тон на Холивуд. Филм - присъда на едно провалило се правосъдие, на едно фундаментално несправедливо общество, което сякаш притиска зрителя да започне да симпатизира на "Червените бригади" в един безсилен гняв.
Наближават редовните парламентарни избори на 4 април 2020 г. Партиите се готвят да получат поредния дял от парламентарната баница или поне да спечелят 1%, даващ им правото на държавна субсидия. Избирателите се готвят да повторят поредната си грешка, като гласуват или като не гласуват. Резултатът ще бъде "пак от същото" (или почти), както показват повечето социологически проучвания (е, не са прогноза, но са моментна снимка на намеренията, което не е без значение).
А всъщност, защо ще се получи така? Не бяха ли достатъчни толкова много скандали с управлението на ГЕРБ, които, вероятно в по-чувствителни към демокрацията общества, биха произвели отдавна смяна на властта? Нека си спомним многобройните "следствия" (някои действителни), които приключиха и бяха забравени.
ГЕРБ спечели парламентарните избори през 2009 г., формира правителство на малцинството с подкрепата на "Синята коалиция", РЗС и "Атака". На следващата година тогавашният МВР Цветан Цветанов демонстрира своето разбиране за "силна държава". Полицията превърна арестите в шоу, снимачни екипи документираха акциите и МВР бързо разпространяваше записите в медиите.
Вече забравихме знаменития арест на бившия министър на отбраната Николай Цонев и незабравимите думи на един прокурор: "Господин Цонев, ще бъдете обвинен в престъпление корупционно. Тъй като сте си абсолютен престъпник, колеги, като всеки един престъпник, както трябва - долу на земята". Е, през 2018 г. съдът присъди обезщетение на така арестувания от 108 000 лв. Но никой от наредителите и извършителите на ареста не беше дори разследван.
Нещата продължиха, "силната държава" действаше, вътрешният министър откри "бебето във фризера", нарече виновните според него медици от Горна Оряковица "убийци" и нареди ареста им. Е, след дълга съдебна сага през 2018 г. съдът ги оневини, а държавата ще им изплати обезщетение от 40 000 лв. "Набедителите" не понесоха никаква отговорност, а кариерата на медиците беше съсипана.
А забравихме ли масовите подслушвания - едни скандал от 2010 г., когато стана ясно, че едва 10% от заявените от МВР СРС-та отиват в съда. Другите 90% очевидно бяха наредени и използвани за частни цели? Или за притискане на неудобни бизнесмени и политици? Никой в крайна сметка не пое истинска отговорност за това.
Това обаче не попречи кандидатът на ГЕРБ Росен Плевнелиев да спечели президенстските избори през 2011 г., макар и с малка преднина пред Ивайло Калфин. Но забравихме ли думите на премиера Борисов към новоизбрания президент, че "ще му пази стола", както и демонстративното поправяне на косата му на една пресконференция? Трябваше да е ясно, кой е "бащицата", но и президентът Плевнелиев не го е забравил и днес се хвърля при всеки удобен случай да защитава ГЕРБ. Но победата на тези избори даде нова увереност на Бойко Борисов и неговото правителство да продължи с "бляскавите" си акции.
През 2012 г. полицейското насилие отново застана в центъра на политическите дебати и медийния интерес. Вече като рецидив, защото през 2011 г. в Кърджали и Варна специализираните отряди разбиват врати погрешка или дори когато собствениците на жилищата се опитват просто да им отворят. В Мировяне ГДБОП храбро разбива вратата и тръшва на земята заподозрените контрабандисти (на 4-5 кутии цигари). Всичко е филмирано, показано по медиите, МВР очаква овации. А контрабандата си тече, но само "нашата". Това с "грешните адреси" продължава и досега.
В отговор на критиките, тогавашният вътрешен министър нападна съдиите. Стара песен, която отдавна звучи: "Ние ги хващаме, те ги пускат" (помните ли). Но това не значи ли, че министърът предпочита да живее в общество, където съдията безпрекословно приема аргументите на полицията и не зачита защитата? Това разбиране за правосъдието очевидно е трайно настанило се сред хората на ГЕРБ, защото ще го видим и много по-късно.
Забравихме ли как правителството квалифицира протестиращите срещу фракинга (добива на шистов газ) в Добруджа? Имаше активна кампания в тази насока с оправданието за прекъсване на газовата зависимост от Русия. Само че екологическите последици от фракинга също не са за пренебрегване, но правителството на ГЕРБ заяви, че онези хиляди граждани, зелени, земеделци, младежи, учители, които протестираха срещу фракинга, са "платени от Газпром". Каза го дори тогавашната министърка на околната среда Нона Караджова. Звучи ли познато?
През 2013 г. се случиха много неща. Първо, антимонополните протести, също обявени от правителството за платени, доведоха до неочакваната първа оставка на Бойко Борисов. Но следващото правителство на БСП и ДПС направи самоубийствения ход да назначи Делян Пеевски за председател на ДАНС и така затъмниха иначе "бляскавите" дотогавашни акции на ГЕРБ. Започнаха масови и дългосрочни протести срещу правителството на Пламен Орешарски, което третираше протестиращите като "платени" също като ГЕРБ преди.
Досието "Буда"
През февруари 2013 г. беше огласено едно досие озаглавено "Буда" - стана ясно, че някъде през далечната 1996 г. Бойко Борисов е бил регистриран като информатор на службата за борба с организираната престъпност. Е, научихме ли нещо, което не подозирахме? Или само регистрирахме нещо, което знаехме, но някак не искахме да признаем открито. Информаторите са хора от средите, за които се търси информация. Тогава? Е, нищо не се случи, пък и го забравихме.
Друго разкритие поразклати малко притаилия се Бойко Борисов - откриха "тефтерчетата" на Филип Златанов. Това беше (защото впоследствие оригиналите бяха удобно откраднати от колата на съдебен експерт) любопитен документ, в който собственикът му, дотогавашен председател на Комисията за конфликт на интереси, добросъвестно си беше записвал "кой да бъде ударен", както и по нареждане на кого. Е, използвал е инициали като ББ, ЦЦ, ИФ, ДП.
Следствието отрече, това да са Бойко Борисов, Цветан Цветанов, Искра Фидосова или Делян Пеевски, разследването завърши с условна присъда за Филип Златанов (от 2015 г.), но не заради записаното в тефтерчетата, а "заради непубликуването на информация за проверка за конфликт на интереси срещу президента Росен Плевнелиев". Осъденият вече изглежда е извън страната, а и нали го забравихме. Е, менторката му Искра Фидосова подаде оставка, но нямаше никакво истинско разследване за предполагаемите поръчители на записаното във въпросното тефтерче. А и то мистериозно и удобно изчезна.
Друго следствие също беше задвижено през бурната 2013 г. - прокуратурата възобнови разследването по скандала "Мишо Бирата", в който главни действащи лица бяха Бойко Борисов, Симеон Дянков и ексшефът на митниците ген. Ваньо Танов. Започна проверка, дали Борисов не е пречил на митническата проверка срещу пивоварната "Леденика", собственост на покойния бизнесмен Михаил Михов, и дали има данни за търговия с влияние. Е, нищо не излезе, всичко беше забравено, а и главният участник вече е в един по-добър свят.
Настанаха отново избори през 2014 г., ГЕРБ ги спечели, но реши да направи правителствена коалиция, а не правителство на малцинството. Коалира се официално и поотделно с Реформаторския блок и АБВ (които напуснаха през 2016 г.), но и неофициално с "Патриотичния фронт" (коалицията на ВМРО и НФСБ по това време, но без "Атака"). Последното беше неофициално заради тогавашната (но не и сегашната) позиция на ЕНП срещу официалното коалиране на ГЕРБ с крайно-десни националисти. Това в ЕНП също го забравиха, както ние съвкупно забравихме старите "бляскави" акции на ГЕРБ.
През 2016 г. един друг скандал показа лицемерието и непорядъчността на едно управление. След няколко официални изявления и дори клетви за подкрепа на кандидатурата на дотогавашния генерален директор на ЮНЕСКО Ирина Бокова за поста генерален секретар на ООН, правителството реши в хода на процедурата да смени българския кандидат с Кристалина Георгиева. Бившата еврокомисарка, която през 2009 г. се оказа спасителната кандидатура на ГЕРБ след безславната кандидатура на Румяна Желева за Европейската комисия, реши да влезе в друга игра. Никой от българските съперничещи си кандидатки не успя, но това и не беше целта. Успя някаква дребна партийна игричка, където ГЕРБ искаше да се покаже "по-десен от десните", за да закрепи съюза с Реформаторския блок. Все пак наближаваха президентските избори през 2016 г. и някой трябваше "да пази България от комунистите", нали?
Случката само подчерта дебело онова, което в пристъп на добро възпитание наричаме "кадрова политика на ГЕРБ". Рекорд остават 40-те министерски смени за целия период на управление на Бойко Борисов, който сменяше министрите и заместниците им, ръководителите на централни звена като носни кърпички. Достатъчно беше да "не му вдигнеш телефона", докато те наблюдава. Но пък привлече и мнозина от други, противникови, партии, вероятно с подходящи обещания. Но и тези мнозина също не са били неподатливи на такива обещания, във всеки случай хора, за които лоялността е само дума в речника на чуждите думи (откъм БСП бяха Божидар Димитров, Данаил Кирилов и други, откъм СДС и околности бяха съдията Георги Марков, Едвин Сугарев и други). Бивши остри критици на Бойко Борисов станаха негови яростни защитници: Тома Биков, Антон Тодоров (някои ни бъркат заради имената) и други. За "калинките" изобщо да не си спомняме, а кой ли ги помни?
Мигранти, апартаменти, къщи
Само надценяването на собствената политическа хегемония доведе до загубата на президентските избори през 2016 г. - лидерът на ГЕРБ вероятно си е мислел, че неговата кандидатура винаги ще мине. Излъга се, но не задълго, подаде оставка и отново спечели парламентарните избори през 2017 г., въпреки всичко, явно бяхме позабравили предишното. Новото правителство включи тристранната коалиция на "Обединени патриоти" (ВМРО, НФСБ и "Атака"), чиито съставки за известно време бяха позабравили вътрешните си разправии. Тази коалиция не направи никакво впечатление този път на ЕНП, за разлика от 2014. Защо ли? Вероятно защото Бойко Борисов беше много удобен, особено около мигрантската криза с Турция през 2015-2016 г.
Мигрантите, обаче, се оказаха чудесна мишена за нови скандали (тук въобще не става дума за това, че при 10000 бежанци, страната ни се оказа абсолютно безсилна, а как ли се е справяла през 1913?). Още през октомври 2016 г. Валери Симеонов, новият вицепремиер, беше заявил, че всякакъв опит за преминаване на българската граница трябва да бъде възпрепятстван по всички възможни начини, в това число и с използване на физическа сила, включително гранати, бомби, огнестрелно оръжие. Наистина вицепремиер в едно "европейско правителство", но другите го търпяха, беше нужен за мнозинството. После подаде оставка заради квалификации по отношение на майките с увреждания, които нито един обичайно възпитан цивилизован човек не би си позволил. Но се върна по-късно като заместник председател на парламента.
Европредседателството през 2018 г. за известно време отмести спомена за скандалите в управлението на ГЕРБ. Картината на европейските лидери в София, сред които сияе с усмивка Бойко Борисов, заглуши критиките към управлението му. Европейските лидери се направиха, че не виждат по-далече от щастливата физиономия на домакина си. Но дойде 2019 г. с европейските и местните избори. И нов скандал - "апартаментгейт", разказ за това, как влиятелни политици придобиват луксозни апартаменти на народни цени в София. Но към това се прибавиха и скандали с видни администратори, които с европейски средства и под прикритието на "къщи за гости" са си построили обширни вили.
Накрая гръмна и новината за "една къща в Барселона", която свързаха с близка на премиера жена, придобита незнайно как. Следствието по всички тези дела не беше особено ентусиазирано, някои, по-дребните, трябваше да върнат някакви пари за мнимите "къщи за гости". Други трябваше да разрушат незаконно барбекю на терасата си, но бяха наказани с консулско място в Испания (въпреки оскъдните си познания по испански). Трети най-сетне трябваше да подадат оставка от ръководните си постове. Но в никой от случаите не се оказа, че има престъпление, дори "грубо нарушение" или нещо напълно неприемливо в едно цивилизовано общество.
Венецът на тази дълга история е едно чекмедже, удивително пълно с пачки от 500 евро, някое и друго златно кюлче и отгоре пистолет. Всичко това съпътствано и с изтекли записи с удивително приличащ на премиерския глас, където се сипят закани към бизнесмени, но също и естетически квалификации към висши държавни служител(к)и. И отново следствие, прокурорска проверка, дори разпити на премиера (да не повярваш). Но, нищо нередно, "няма данни за престъпление". А обясненията за "една мила госпожа" вероятно трогнаха до сълзи уморената аудитория. Така ГЕРБ отново излезе начело на европейските избори през 2019 г., макар да позагуби нещичко на местните.
Трябва ли да добавим и избора на нов главен прокурор? При номинацията му, както може би още помним, имаше многолюдни протести. Кандидатът тогава Иван Гешев ги определи като платени от разни олигарси (един избягал в Дубай, друг в Белград). Прокуратурата тогава (а и сега) се хвали, че е притиснала олигархията (две арестувани фамилии, някой и друг бизнесмен с апетитен бизнес също, един издирван е в Сърбия, друг - в ОАЕ,). Но по-интересни от протестите срещу избора на главния прокурор бяха контрапротестите - достатъчно е да се разгледат снимките, защото коментарите са излишни. Но събраните футболни фенове и готови да се бият мъжаги бяха достатъчна емблема на новия период на българската прокуратура.
Всъщност той и започна отново с едно шоу - нахлуването в президентството, което взриви обществото и събра на площадите многолюдни протести, в които се събраха леви, десни, центристи, всякакви. Искаха оставката на премиера и на главния прокурор. Нещо невиждано в българската политика, макар веднага едни или други да се опитаха да се възползват частно от протестите. Това е и основната причина те да затихнат, властта да се окопити и да възприеме присъщата й надменно-подигравателна поза към гражданството. Сякаш нищо не се беше случило.
Но май нищо не се е случило! Или сме го забравили. Или, както във филма, следствието приключи - забравете! |
| Антоний Тодоров: Голяма коалиция с ГЕРБ би била самоубийствена за БСП |
__ 2 __
14/02/21
23:01:10 |
Партиите не са в много добра кондиция. Кой ще получи третия мандат ще се превърне в един от най-очакваните и задавани въпроси, както и ще бъде изпитание за президента. Когато политиката се превърне в забавно шоу или, още по-лошо, в търговия, това я убива.
В каква кондиция са партиите, кои са в крайностите?
От вече дълго време в българското общество има резерви и дори силно неодобрение на политическите партии. Много граждански протести излъчваха идеята, че политическото (т.е. партийното) е несъвместимо с гражданското. Много граждани смятат партиите за частни клубове с бизнес цели, а не за граждански организации с общополитически цели. Това е добре всички партии да го имат предвид. А и всички партии има "скелети в гардероба", за които е добре също да си дават сметка.
В навечерието на парламентарните избори (редовни, противно на исканията на дългите протести от миналата година) партиите като цяло не са в много добра кондиция. Няма съмнение, че поредицата скандали (къщи, чекмеджета, изтекли записи, но също апартаменти, "калинки", обръчи от фирми, както и всичко около главния прокурор) нанесоха силен удар по репутацията на управляващата вече десет години партия ГЕРБ. Трудно е да се предвиди и ефектът от регистрирането на "Републиканци за България" на бившия втори човек в ГЕРБ Цветан Цветанов. Но правителството се окопити със затихването на протестите и ГЕРБ изглежда са успели да мобилизират своите твърди привърженици, макар и вероятно пооредели.
БСП, основната опозиционна партия, не е в добра кондиция, въпреки уверенията на ръководството. Социалистите изглеждат за публиката много повече съсредоточени да разчистват сметките помежду си, отколкото да се готвят за максимална мобилизация и отваряне към други опозиционни партии и вероятни партньори. БСП изглежда изолирана, другите опозиционни партии са крайно въздържани за възможно политическо сътрудничество с нея. Ще е истинско чудо, ако партията получи повече гласове на тези избори, отколкото през 2017 г. Дори има риск от обратното, от сериозна загуба на подкрепа.
ДПС от своя страна се е снишило, но очевидно работи за това да бъде незаобиколим фактор при съставянето на едно ново правителство, но и при президентските избори в края на годината. Но движението също е изолирано от другите партии, макар и по различни причини. БСП има лошия спомен от времето на правителството на Пламен Орешарски, ГЕРБ изглеждат резервирани, макар вероятно да си представят някаква задкулисна договорка, другите опозиционни партии изключват всякакво взаимодействие с ДПС.
"Демократична България" (ДБ) сякаш застина в една позиция, където не става ясно дали основният й опонент е ДПС, ГЕРБ или, по традиция, БСП. Това е партията с най-ярки позиции в подкрепа на една истинска съдебна реформа, но в много случаи сякаш си представя, че може сама, без други партньори, да го постигне, ако попадне в парламента.
Има такъв народ" (ИТН) изглеждат сигурни в новия парламент, въздържането им от много явно присъствие в партийните борби изглежда им носи позитиви. Но от друга страна сякаш си представят, че ще могат да постигнат "ефекта НДСВ" през 2001 г. и да получат мнозинство някак изведнъж. Това не изглежда вероятно и ИТН е добре да помислят, какви са потенциалните им партньори, с кого мислят да съставят мнозинство.
Остава да видим доколко "Изправи се! Мутри вън!" (ИСМВ) ще получи енергията на протестите. Коалицията е доста разнородна, което е новост в политическия живот, както и последните протести. Но тук има очакване да се възползват и от рейтинга на президента, което, засега, не е сигурно.
"Патриотите" вече не са обединени, виждаме различни стратегии за политическо оцеляване. ВМРО разчитат да повторят успеха на Ангел Джамбазки от европейските избори, но самостоятелната игра е рискована и могат да останат отвън. "Атака" видимо залязва, което радикализира реториката на Волен Сидеров. А новата коалиция на НФСБ и "Воля" е също последен ход за оцеляване, опит да се внуши, че "патриотите са обединени" въпреки всичко.
Коалиция, програмно/експертно правителство или трети и четвърти вариант? Какво може да предложи следизборната мозайка?
Всичко е възможно, засега нищо не бива да се изключва. Напълно вероятно е, например, ГЕРБ отново да излезе начело, и по конституция да получи първия мандат за ново правителство. Със сигурност ще се опитат да намерят подкрепа, дори за правителство на малцинството, както през 2009 г. Ще играят картата на "партиите от ЕНП" (не само СДС, но и ДСБ), както и на "съюза на антикомунистите". Едва ли ще се получи, но не бива да се изключва, защото в България казаната дума не е "хвърлен камък" и ангажиментите не се спазват много.
Но може ли БСП да състави самостоятелно правителство? Би било невероятно, защото партията едва ли ще има самостоятелно мнозинство, а и трудно би могла да получи подкрепата на други за собствено правителство. Може да опита самоубийство, като предложи на ГЕРБ "голяма коалиция", което също не бива съвсем да изключваме.
Кой ще получи третия мандат ще се превърне в един от най-очакваните и задавани въпроси, както и ще бъде изпитание за президента. Ако е ДПС, не виждам успех в начинанието, защото тогава единствено възможното мнозинство би било с ГЕРБ. Ако е ИТН, нищо не мога да кажа, защото оттам няма никаква достоверна информация за намеренията им в такъв случай. Могат да опитат формулата "всички срещу ГЕРБ", но тогава въпросът е, дали това ще включи и ДПС, или БСП? Едва ли, обаче, ще стигнат за мнозинство спечелените мандати заедно от ИТН, ДБ и ИСМВ. Ще трябва и друг. Ако мандатът получи ДБ, е още по-неясно, към кого биха се обърнали за правителствено мнозинство. Те ще се изправят пред същия въпрос, както и ИТН. Стига, разбира се, да не се поддадат на увещанието за "коалиция на ЕНП", или на "десните срещу комунистите".
Възможно е, в крайна сметка, и правителство от типа на "експертно" или "непартийно", подкрепено от по-широка коалиция, което за бъде с ограничен мандат (например 2 години, след което нови избори). Целта на такова правителство би могла да бъде само някаква минимална политическа програма, подкрепена от опозиционните партии. Едва ли ГЕРБ биха приели само да инициират такова правителство, там вече се чуха твърди заявления, че не може да има правителство без Бойко Борисов.
Не по-малко вероятно е, новият парламент да не може да излъчи мнозинство. Тогава ни чакат нови избори, "избори до дупка", както се беше изразил някога Александър Йорданов, тогава сред фигурите на СДС, сега евродепутат с ГЕРБ. Трудността е, че при такъв сценарий тези парламентарни избори ще са възможни някъде около края на юли, в разгара на лятото, много близо до президентските избори през ноември. При това без гаранция, че те ще произведат много различен парламент.
Кой за какво се бори, какви са шансовете му, от колко гласове и партньорства се нуждае, за да постигне целите си при очакваната ниска избирателна активност?
И аз очаквам ниска избирателна активност, най-вече заради пандемията. Но очаквам и поредица от скандали, които да съпътстват самата организация на изборите. Местата в парламента ще бъдат разпределени от гласувалите, независимо колко са. Конституцията не определя минимален праг на участие, за да бъдат изборите валидни. Което, видимо, е сериозен проблем.
Най-печеливши ще бъдат партиите с устойчиво ядро като ДПС, БСП и ГЕРБ. Това са избиратели с различни мотивации, в ДПС е най-вече идентичността, в БСП е идейно-фамилна, в ГЕРБ се основава на конкретна мрежа от интереси, защото там няма идеология. Но при ниско участие, парадоксално, някои малки партии с твърди привърженици могат да получат по-голямо присъствие в парламента. Такъв общо взето е ефектът при европейските избори - някои крайни националисти получават добър резултат като дял от гласувалите. При ниско участие обичайно губят партиите с по-индивидуалистично и либерално настроени избиратели.
Партиите и коалициите вече се регистрират, бяха направени много заявления, кой с кого или без кого ще се явява, участниците вече са ясни. Истинската трудност ще бъде след изборите, не толкова преди. Разбира се, в хода на кампанията вероятно ще научим, кой как си представя другите - казаните думи срещу един или друг, мълчанието по някоя тема, неспоменаването дари на някой от участниците - всичко това ще ни позволи по-добре да се ориентираме за поведението на партиите в новия парламент. Кампанията се очертава само в този смисъл като интересна, но иначе ще бъде много остра.
Кой ще обере най-голяма част от негативния вот на недоволните?
Недоволните са достатъчно много, и има вероятност мнозина просто да не гласуват, както често става. Въпросът е, кой от участниците в изборите има най-голям потенциал да убеди недоволни граждани да гласуват. Мисля, че първият кандидат за "наказателен вот" е ИТН, те могат винаги да изтъкнат, че никога не са били нито в парламента, нито в управлението. Но "негативния вот" ще отиде също и към ИСМВ, мнозина участници в протестите вероятно ще припознаят тази неочаквана коалиция като техен изразител, да не говорим, че там има привърженици от предишните избори и на съществуващия вече партии като "Движение 21" или ВОЛТ, които са участвали на избори.
Как ще повлияе кандидатурата на Румен Радев за втори мандат? Коя ще бъде президентската партия на парламентарните избори?
Засега единствената коалиция, ясно заявила подкрепата си за втори мандат на Румен Радев е ИСМВ. БСП удивително замълча и отложи решението си за след изборите. Сигурно е, обаче, че на тези избори конфликтът между президент и премиер ще има своята роля. Онези, които са действителна опозиция на ГЕРБ и искат промяна, ще трябва по някакъв начин да се определят спрямо президента, това ще е неизбежно. Но няма да има "президентска партия".
Наситихме ли се на компромати или битката на този фронт тепърва предстои?
Никога не сме се насищали на компромати, политиката се превърна в забавно шоу с елементи на филм на ужасите и комедиен сериал. Страхувам се, че много граждани загубиха изобщо представата за това, какво всъщност е политиката. За едни, това е прикритие за търговски операции (един колега беше казал, че политиката е в Търговския регистър, не в парламента). За други, комедийно шоу, където са видими само палячовците-марионетки, но не и ръцете, които ги движат. За трети, това е "мръсна работа" и затова не биха искали нито да се ангажират, нито дори да бъдат зрители на случващото се.
Много медии имат също заслугата за това състояние, търсейки сензацията, предпочитайки най-острото, най-грубото, най-шокиращото. Има много работа за вършене, за да се върне един отговорен, макар и вероятно по-скучен начин да се говори за политиката. Политиката се занимава със съвместното ни живеене, това е много важна и сериозна област. Но когато се превърне в забавно шоу или, още по-лошо, в търговия, това я убива. |
| Проф. Антоний Тодоров: Обществото няма да приеме нов кабинет на Борисов |
__ 3 __
19/02/21
23:11:46 |
Г-н Тодоров, кална кампания, кървави избори – всякакви определения има за предстоящия вот. Склонно ли е обществото да приеме поредна евентуална победа на ГЕРБ, дори с малко? Възможно ли е това да възобнови протестите?
Кампанията ще е много остра, тя няма как да не продължи целия процес на остро съперничество и противопоставяне от началото на протестите през миналата година досега. Напълно вероятно е ГЕРБ отново да получат най-много гласове, това поне говорят повечето социологически анкети от последните месеци. Макар, вероятно, да не постигнат резултата си от 2017 г. Бойко Борисов се окопити след видимия страх по време на протестите и ГЕРБ успяват засега да мобилизират своето електорално ядро. Въпросът е до каква степен ще се мобилизират избирателите, които подкрепят партията прагматично, но вероятно са разочаровани от поредицата скандали около премиера (къщата в Барселона, „чекмеджето“ с валутата или изтеклите записи).
Очаквам по-ниска от обичайната активност, също и заради пандемията. Обществото не изглежда склонно да е простило на Бойко Борисов и да приеме отново правителство под негово председателство, вероятно ГЕРБ ще се окажат изолирани в новия парламент, както това беше през 2013 г. Но ако все пак, благодарение на някоя от новите парламентарни партии или на ДПС бъде сформирано ново правителство на ГЕРБ, очаквам възбуждане на протестите от най-малкия възможен повод.
При сценарий с победа на ГЕРБ Борисов ще направи всичко възможно да състави правителство. С кого обаче би могъл да се коалира, за да постигне мнозинство? Засега всички опозиционни сили декларират, че няма да се коалират с ГЕРБ. „Патриотите“ се разпаднаха, а влизането им в новото НС не е съвсем сигурно – на ВМРО самостоятелно, както и на новата коалиция на Симеонов и Марешки.
ГЕРБ, както казах, вероятно ще останат изолирани, но в България всичко е възможно. Ако те получат първия мандат, със сигурност ще опитат да съставят правителство, дори и на малцинството, с уговорена подкрепа от страна на други партии. Тези други партии обаче ще имат огромното затруднение да обяснят на обществото и на собствените си избиратели защо го правят. „Патриотите“ вероятно ще останат извън парламента, новата коалиция на НФСБ и „Воля“ е опит за спасение в последния момент. Но поотделно тези партии имат малък шанс да прескочат бариерата от 4%. ГЕРБ няма да могат да разчитат на повторение, макар и в друг формат, на сегашната си коалиция. Не вярвам нито Слави Трифонов, нито Мая Манолова да се съгласят да подкрепят ГЕРБ. Още по-малко очаквам това да стане от страна на „Демократична България“, макар ГЕРБ да опитат да изиграят картата на коалиция от „партии от ЕНП“. От ДПС са непредвидими и способни на всякакво решение, така че те могат да осигурят евентуално мнозинство, при това без особен риск да бъдат наказани от избирателите. Но пък за ГЕРБ това може да бъде много рисковано. За всяка партия, която реши в новия парламент да заиграе отново с ГЕРБ, това би бил нейният политически край. Затова предполагам, че в новия парламент ГЕРБ ще бъдат политически изолирани.
Ако левицата е победител, какви са шансовете й да състави кабинет – възможните варианти и партньорства?
БСП едва ли ще се подведе да търси „голяма коалиция“ с ГЕРБ, макар да допускам, че Бойко Борисов би могъл да го предложи дискретно. Вероятността левицата да излезе първа на изборите не е голяма, но дори и тогава тя няма да има мнозинство и ще трябва да търси партньори. Това е много трудна задача, ако става дума за партийно правителство, подкрепено от други партии. Слави Трифонов и Христо Иванов категорично изключиха всякаква коалиция с БСП, макар че си дават сметка, че дори всички нови партии в парламента заедно не могат да постигнат мнозинство. БСП пропусна да договори някакво сътрудничество преди началото на кампанията, жестовете й към извънпарламентарната опозиция изглеждаха като опит за политическа реклама. А и честният въпрос беше дали БСП наистина смяташе за възможно политическо сътрудничество с партиите на протеста?
Възможно е БСП да договори непартийно правителство, подкрепено от по-широка коалиция, без ГЕРБ и ДПС. Всичко зависи от това какво конкретно ще предложи. Вероятно може да се постигне съгласие за една минимална програма, която просто да разгради политическия монопол на ГЕРБ, а след това – вероятно нови избори. Такава формула неизбежно ще породи обвинения за създаването на някакъв анти-ГЕРБ Отечествен фронт, но нещата са стигнали дотам, че демонтирането на съществуващия политически монопол изисква сътрудничеството на много различни по природата си политически сили.
Виждате ли ключова роля на ДПС и в следващия парламент? Тях обикновено никой не ги иска, но те винаги са в подкрепа на властта при гласуване на важни закони, затова мнозина смятат ДПС за неофициалния си партньор.
Може би в следващия парламент ДПС няма да е толкова незаобиколим фактор, колкото досега в много случаи. От движението трябва да знаят вече, че имат като воденичен камък един известен бизнесмен и макар че вече заявиха отново доверието си към него, може би прагматизмът им ще стигне, за да се дистанцират. В настоящия момент ДПС не изглежда възможен открит партньор за никого. Може да бъде прието само в скрита договорка, но тя неизбежно би станала явна, когато се стигне до гласуване на проект за правителство. ДПС има да извърви път до промяна, която да го направи възможен и дори желан партньор в управлението. Но не пречи, ако оттам приемат да бъдат привлечени в подкрепа на управление, което да замени ГЕРБ, макар и временно, за една минимална политическа програма.
Възможен ли е кабинет с мандат на някоя от новите и по-малки партии, като се разчита на плаваща подкрепа, или това е екзотика? Кой би имал интерес?
Всичко ще зависи от това колко и кои партии ще успеят да прескочат бариерата. Както и от способността им да преговарят за подкрепа и да привличат партньори. Най-често наблюдателите споменават „Има такъв народ“ (Слави Трифонов), „Демократична България“ (Христо Иванов) и „Изправи се! Мутри вън!“ (Мая Манолова). Но дори към този момент няма някаква видима заявка за правителствено споразумение между тях. Въпросът е коя от тези организации ще бъде най-диалогична, за да привлече като партньори не само другите нови партии в парламента, но също БСП, а защо не и временно поне ДПС?
Мнозина са убедени, че правителство с мандат на една от новите партии е екзотика, най-малкото защото за някои знаем твърде малко. Не ни е ясен възможният правителствен екип на Слави Трифонов, не е ясно и разпределението сред многобройните организации около Мая Манолова, не знаем доколко ще издържи коалицията на „Да, България“, ДСБ и Зелените пред изпитанието на участие в правителствена формула със Слави Трифонов и Мая Манолова. Тези партии се държат така, сякаш разчитат да постигнат всяка самостоятелно успеха на НДСВ през 2001 г. Но това не изглежда възможно.
За съжаление, опозицията – парламентарна и извънпарламентарна, не успя да постигне минимално съгласие по една, макар и ограничена във времето, програма за демонтиране на политическата хегемония на ГЕРБ. Програма, която да разчисти някои основни зависимости между бизнес и политика, да прекъсне практиките на използване на държавата за частни цели, да постави прокуратурата под контрола на гражданите, да върне доверието в съдебната система.
Колко „живот“ давате на новия парламент и дали служебно правителство на президента би могло да промени политическата конфигурация, ако се стигне до него?
Много е вероятно новият парламент да не успее да състави правителство и тогава нови, предсрочни избори са неизбежна конституционна процедура. Заедно със служебно правителство, от което ГЕРБ най-много се страхуват, защото предвиждат пълна ревизия на досегашното управление. Предсрочни избори могат да се състоят в този случай в края на юли – не много удобен за избори сезон, при това близо до президентските избори през ноември. Много ще зависи от състава и общата политическа подкрепа на такова правителство. В този случай партиите се въздържат да участват пряко, освен онези, които се надяват да спечелят предсрочните избори. Но в този случай ревизията на досегашното управление ще бъде много силен коз. А донякъде тези обичайно три месеца на служебното правителство ще позволят на партиите да изяснят позициите си и да намерят евентуално по-трайни партньорства за бъдещо управление.
Не бива да се изключва възможността от повторен провал на парламентарните мнозинства и ново, поредно (а вероятно и същото) служебно правителство, чийто мандат обективно да се проточи. В такъв случай тези втори предсрочни избори ще съвпаднат с президентските и ситуацията вече е съвсем непредвидима. Затова ще е по-добре новоизбраният през април парламент да намери сили и въображение за ново правителство, което да е различно от настоящата политическа коалиция. |
| Избори ли? Какви избори |
__ 4 __
01/04/21
22:48:11 |
Отново сме призовани пред урните, за да съставим, както вярваме, едно бъдещо Народно събрание, което да излъчи едно бъдещо управление. Гласуваме (или не го правим) индивидуално, но резултатът е по презумпция колективен, зависи от разпределението на гласовете и всъщност много малко от индивидуалния акт на гласуването. Затова и обикновено ни е трудно да преценим, доколко е уместно, полезно, смислено или разумно участието ни в "онова комерсиално търговско шоу, което ни представят като избори" според израза на Майкъл Хард.
Баналните избори
Не бяхме ли учудени, че предизборната кампания започна в началото на март 2021 г. така, сякаш нищо не се беше случило през изтеклата 2020 г.? Започна една банална кампания, в която участващите представиха листите със своите кандидати и своите програмни документи. Около листите отново се завъртяха баналните вътрешнопартийни и вътрешнокоалиционни баталии и скрити договорки. А програмите, доколкото партиите направиха баналното усилие да ги съставят и публикуват, отново бяха изпъстрени с банални обещания за едно по-добро бъдеще. Е, не искам да подценявам труда на авторите на предизборните програми, някои програмни намерения звучат истински или поне предлагат решения, които променят иначе баналната картина на настоящето. Но обичайно програмите се четат от професионалистите (политолози, журналисти), а не от гражданите.
Учудваща е, обаче, баналността на начина, по който всички участници в т. нар. предизборна надпревара се отнесоха към тези именно избори, сякаш нищо не се беше случило. Поставям "надпревара" в кавички, защото мнозина политици са искрено убедени, че става дума за спортно състезание, нещо като футболен мач, където победата зависи от това, кой е по-добър на терена. Изборите, обаче, не зависят от качествата на играчите на терена, а от това, колко е гласовита (и многобройна) съответната публика.
Кампанията е банална и заради огласените предизборни програми (доколкото ги има). ГЕРБ, излизайки от една оспорвана и с удивително нисък рейтинг на доверие власт, дори си позволи да публикува предизборната си програма от 130 страници седмица две седмици след началото на кампанията (т.е. в средата й). Там, банално, има поредица от обещания за заплати, магистрали, еврозона, контрол над прокуратурата, но няма отчет за свършеното. Както и за 11-те години управление на България почти без прекъсване. Но няма и дума за обяснение на такива мащабни скандали като този с употребата на прокуратурата в политическите борби, "пълното чекмедже", разнообразните къщи у нас и в чужбина. Сякаш управляващите не дължат нито обяснение, нито отговорност за стореното. Банално!
Но тази баналност е заразила и партиите от опозицията, била тя парламентарна или извънпарламентарна. В техните предизборни платформи има повече или по-малко разгърнати намерения за бъдещото управление, което е банално, съответно на една "нормална" ситуация. Могат да се видят някои разлики с досегашното управление, но те не са толкова забележително големи (няма да има промяна на данъците, но евентуално нещо може да се промени в статута на прокуратурата; евентуално ще има по-високи заплати и пенсии, но системата на социалното осигуряване няма да претърпи революционна промяна; може да има някаква новост в здравеопазването, но няма да бъде преосмислено подчинението на здравната система на логиката на пазара).
Липсва обаче нещо, което отличава настоящата кампания от предишните - заявлението, че определени практики ще бъдат категорично премахнати, а от виновните за тях ще бъде търсена отговорност ("апартаменти", "къщи", "чекмеджета", "театрални полицейски акции", "селективни проверки", "калинки" и други безобразия). Защото именно това е голямото очакване в българското общество - разчистването на "терена", отслабването и отстраняването на "захвата на държавата" от сенчести частни интереси. Това разчистване не би било банално.
Какво означава свободата на избора?
Съвсем банално, обаче, реагират и гражданите-избиратели. Ако в края на 2020 и началото на 2021 г. различни социологически сондажи показваха сриване на доверието към управляващата коалиция на ГЕРБ и "Обединени патриоти", сега сондажите показват баналната преднина на ГЕРБ, която виждаме от 2009 г. насам с едно единствено изключение - президентските избори от 2016 г. Защо става така е въпросът, който интересува наблюдателите, но и активните граждани. Обясненията не са лесни, но едва ли могат да бъдат в смисъл на "трайна подкрепа за едно успешно и добро управление". Последното може и да е било обичайно като обяснение за високите изборни резултати в подкрепа на управляващите преди 1989 г., но едва ли може сериозно да се приеме сега.
Можем да кажем, например, че политическата хегемония на ГЕРБ вече 11 години е резултат не толкова на успехите на управлението, колкото на неубедителността на опозицията. Защо опозицията не успя да убеди едно мнозинство от избиратели, че би била по-добра в управлението? Този въпрос задължително трябва да се обсъжда вътре във всяка опозиционна партия, особено в най-голямата - БСП. Но също и за ДПС и за съставките на "Демократична България", но дори и за "Изправи се!" и "Има такъв народ".
За да се осъзнаят възможните причини за тази слабост на опозицията, не е достатъчно да си убеден в правилността на своите намерения, да вярваш в собствената си убедителност. Трябва да видиш, защо това не се споделя от достатъчно граждани, защо винаги си втори, или защо си оставаш затворен в една малка градска софийска общност, или защо никой не иска да се коалира с тебе вече от много години, или защо отхвърлят протегнатата ти ръка, или защо не си успял да бъдеш припознат като алтернатива от огромното множество протестиращи през лятото на 2020 г.
Разбира се, разнородността на политическата опозиция срещу ГЕРБ е също препятствие. Дисквалифициращата характеристика "орел, рак и щука" несъмнено подкопава доверието в способността на толкова различни лидери, партии и движения да направят нещо заедно. Но и те не направиха никакво усилие достатъчно навреме да покажат, че могат да направят заедно нещо по-добро. В това отношение те се не оказаха достойни за поведението на онова множество от граждани, които заляха площадите през лятото на 2020 г. - там политическата разнородност не беше по-малка.
Как избираме в една такава ситуация, където изглежда че едновременно не одобряваме (достатъчно) отиващото си управление, но не вярваме (достатъчно) на неговите алтернативи (реалността противоречи на граматиката и затова е в множествено число). Кого да избереш? Но всъщност въпросът е защо?
Трябва да си признаем, че като избиратели, ние всъщност сме съвсем безотговорни. Това твърдение непременно ще раздразни мнозина, не се съмнявам. Но честното отношение към нашето поведение на изборите изисква осъзнаването именно на нашата безотговорност. Ние имаме убеждението, че свободата да избираме своите представители е наше фундаментално право. И това е така, то е извоювано в яростни политически борби и дори кървави революции. Правото да избираш върви заедно със свободата да избираш. Както решиш, както ти харесва, както прецениш. Но, скрити зад тайната на вота, ние забравяме, че всъщност никой не ни търси сметка за това, как сме използвали нашата свобода.
Свободата е опасна, ако не върви заедно със съзнание за отговорност. Мнозинството германски избиратели през януари 1933 г. са имали свободата да изберат начело Хитлер. Били са убедени, че не дължат никому оправдание, защото са "можели да направят, каквото си поискат". Изборите могат да бъдат опасни, защото като избиратели "можем да направим, каквото си поискаме", без да дължим обяснение, оправдание или отговорност за стореното. Но нека си представим ситуация, при която всеки един от нас, избирателите, трябва да отговори на един ясен въпрос: "Кого си избрал за следващ управник и защо?"
Е, изборът пак не е прост, защото бързо ще установим, че всички (без съмнение) претенденти за "следващи управници" имат достатъчно на брой скелети в гардероба или достатъчно дълъг шлейф от предишни прегрешения (никой не е безгрешен). Дори и най-новите, най-младите, могат да извадят бъдещи "скелети в гардероба", като имат предвид, какви ангажименти са поели, за да участват в изборната надпревара. Прави ли това, обаче, изборът невъзможен? Или е само наше лично оправдание?
Същото или друго?
На тези избори в много по-голяма степен отпреди основният въпрос е: "Същото управление или друго управление?" Разбира се, веднага критиците биха добавили: "А не е ли важно, същото или по-добро управление?". Важно е, разбира се, стига да сме убедени, че можем лесно да преценим, дали очакваното бъдещо управление ще е по-добро или не.
Но отново стигаме да нашия избор и мотивите му. Теорията на "рационалния избор" ни обяснява, че поведението ни на изборите е както на пазара: избираме с оглед на качеството (очаквани ползи) и цената (очаквани щети). Но ако сгрешим със закупената стока, можем почти веднага да се освободим от нея, докато с изборите не е така. Затова и не бива да ги смятаме като пазар, на който продавачите (кандидатите) предлагат "стоката си", а ние, купувачите (избирателите) я купуваме или отказваме.
Човекът не е машина (нещо като биологичен изкуствен интелект), поради което избира не само с разума си, но също с чувствата си, с ценностите си, с морала си. Преценяваме, за кого да гласуваме, като мобилизираме всичко това. Затова, ако ни харесва досегашното управление, ако приемаме за негови декларирани постижения, ако споделяме ценностите му, морала му, тогава ще съдействаме за неговото продължаване. Ако го направим, обаче, всякакво обяснение, че "другите" не са по-добри, е само извинение.
Ако обаче решим, че досегашното управление не отговаря нито на нашите рационални преценки за интереса ни, нито на нашите морални принципи, нито на нашите ценности, тогава следва да направим друго, за да не продължи то отново. Иначе казано, ще трябва да изберем негова алтернатива, макар и с ясното съзнание, че е възможно да се подведем или да сгрешим. Да изберем такъв представител, който не би приел да съдейства за продължаването на досегашното управление. Но ако отново си кажем, че "никой не е достоен", това пак ще бъде нашето извинение пред съвестта ни.
И ако е ясно, че в избора си не дължим никому нито обяснение, нито оправдание, нито извинение, че нямаме никаква отговорност извън нас, трябва да признаем, че носим отговорност пред съвестта си. В крайна сметка гласуваме не толкова, за да предоставим доверието си на един или друг кандидат, а за да отговорим на съвестта си. Гласуваме заради себе си, не заради другите. Баналните фрази в изборните репортажи са заучени от политиците, когато дори обикновени хора казват: "Гласувах за едно по-добро бъдеще".
Можем обаче да си кажем: след като "никой не е достоен", нито досега управлявалите, нито техните опоненти, тогава е по-добре да не гласуваме. Класически избор в ситуации като настоящата. Но рядко се замисляме върху последиците от такъв избор. Защото само на пръв поглед той снема от нас отговорността за това какво ще стане след изборите. Обичайно негласуващите оправдават решението си с нежеланието да поемат отговорност за следващото управление. Това, обаче, е самозаблуда.
Негласуването е също участие, то е един възможен избор с последици за крайния резултат. Да, негласуването е отказ от участие в разпределението на парламентарните мандати. Но не и отказ да се легитимира избраният парламент, защото макар гласуването (или не) да е индивидуално, резултатът е колективен. Негласуването е решение, според което сте съгласни разпределението в бъдещия парламент да се реши от другите.
Макар чисто математически негласуването да намалява брутния размер на избирателния праг (в България е 4% от подадените гласове), всички изследвания показват, че това не облагодетелства малките партии, които са "на ръба", а обратно, защото техните избиратели най-често са сред колебаещите се да гласуват или не. Негласуването обичайно облагодетелства големи и стари партии, които разчитат на едно достатъчно многобройно тяло от верни избиратели. При по-ниска избирателна активност те имат по-голям шанс да получат основната част от мандатите.
Но от друга страна, негласуването е всъщност заявление, че няма значение, кой ще управлява. Такова убеждение не е невинно, освен ако не сме в ситуацията на античната Атинска демокрация, където обществените длъжности са разпределяни на основата на тегленето на жребий. Само че депутатите сега се избират с мнозинство.
Тогава? Въпросът е, кое е по-добре да направим, следвайки съвестта си. И убедени, както четем у Виктор Франкъл, че винаги имаме избора да постъпим като негодници или като свестни хора. |
| Спечелиха тези, които бяха извън парламента, всички други загубиха |
__ 5 __
05/04/21
22:31:31 |
Ако се сформира правителство, то ще е много трудно. По-скоро го виждам оглавено от непартиен човек, подкрепено от три или четири партии. Големите печеливши на тези избори са "Има такъв народ", "Изправи се! Мутри вън!" и Демократична България.
Изненада ли ни резултата от изборите?
- Донякъде да, ако наистина се потвърди това, че БСП и "Има такъв народ" се борят за второто място, това несъмнено ще е изненада спрямо повечето проучвания преди това. А иначе разпределението на гласовете, както изглежда, потвърждава направените социологически проучвания в навечерието на изборите. Защо изборите ме изненадаха? Те протекоха така сякаш нищо не беше се случило, сякаш вървят едни нормални обичайни избори. И всъщност всички ние би трябвало да се изненадаме от това, защото очакванията на протестите бяха за нещо съвсем друго. Много наблюдатели казваха, че в една от обичайните европейски демокрации толкова много скандали не би понесло нито едно правителство и аз съм съгласен с това. Не би могло да се мисли, че при толкова много скандали няма да има оставки. При нас обаче това се случи и публиката е претръпнала до степен, която може да го търпи. Защото иначе не мога да си представя, че толкова много хора могат да си кажат "абе аз споделям моралните виждания на тези, които не си подадоха оставката".
А кой какво загуби и спечели в случая? Откъде е отливът на гласове - от ГЕРБ и БСП ли?
- Разбира се, искам да кажа веднага, спечелиха само онези партии, които са извън парламента - на Слави Трифонов, на Мая Манолова, на Демократична България. Спечелиха, защото получиха парламентарно представителство. Всички други всъщност са загубили и то значително. Аз правя бързи сметки например ГЕРБ е сигурно не повече от 800 000 гласа при 1 100 000 на предишните избори. БСП ясно, тя също губи значително гласове. ДПС може би е запазило представителството, но това може да бъде подложено на малко по специфичен анализ.
ДПС не губи ли ролята си на балансьор в случая?
- Изглежда ще е възможно в това правителство мнозинство без ДПС. Но и в предишния парламент ДПС не беше в управляващото мнозинство. Сега ДПС трябва да отговори на един далеч по-важен въпрос от това колко души гласуват за него, а именно - защо всички партии изолират движението и официално заявяват, че не искат да имат нищо общо с движението. Този въпрос трябва да си го зададат, защото иначе няма да разберат какво става.
ГЕРБ едва ли ще успеят да направят самостоятелно правителство. Какъв вариант на коалиция виждате и изобщо ще може ли да се сформира правителство?
- Ако се сформира правителство, ще е много трудно. ГЕРБ със сигурност ще опитат по техния начин, т.е. с опит да си купят подкрепа. Не мисля, обаче, че ще успеят. След което ще се завърти въртележката на мандатите. Не вярвам БСП да е в състояние самостоятелно да направи правителство, защото тя самата има този проблем с изолацията. Оттам насетне кой ще е третият е много интересно, защото президентът ще има свободата да реши. Въпросът е коя от всичките партии като "Има такъв народ" на Слави Трифонов, Мая Манолова или пък Демократична България ще е най-склонна да води диалог с другите и да ги убеди да направят някаква правителствена формула. Разбира се, по-честно е да има нови избори. В такъв случай ще се завърти въртележката за назначаване на служебно правителство и те ще бъдат някъде в края на юни, според конституционната процедура. Не съм много сигурен, че партиите попаднали сега в парламента ще искат нови избори. За това ми се струва, че е възможно да се намери някаква правителствена формула и тя ще бъде много трудна, но ще прилича на правителство, оглавено от непартиен човек, подкрепено от три или четири партии, които могат да формират мнозинство в парламента. |
| Протестът спечели, но не достатъчно |
__ 6 __
10/04/21
16:04:25 |
След пороя коментари за протеклите избори едва ли може да се добави нещо ново. Ако пиша това, то е заради собственото си спокойствие, защото смятам, че тези избори бяха натоварени с огромни очаквания, а кампанията протече така, сякаш нищо не се беше случило. Е, случи се, макар и, както обикновено в България, донякъде.
Сбогом ГЕРБ
Залогът на изборите накратко беше същият, както го формулираха протестите от 2020 г.: "с или без ГЕРБ в следващото управление". Ситуацията след изборите не променя този въпрос. Премиерът Бойко Борисов направи заявка за "спасение на престижа" като предложи експертно управление с подкрепата на всички партии до края на годината. Това предложение, макар сякаш да изглежда логично и дори приемливо в ситуацията на пандемия и тежки икономически проблеми, няма как да бъде прието от онези, към които беше отправено.
Вероятно в ГЕРБ си дават сметка за това - партията изглежда напълно изолирана в новоизбраното Народно събрание, както беше и през 2013 г. Но тогава предишното правителство на Бойко Борисов се беше оттеглило с доброволна оставка, а БСП и ДПС колективно се "самоубиха" с назначаването на Делян Пеевски за председател на ДАНС. Сега нещата са съвсем различни.
Макар ГЕРБ отново да е начело по броя на получените гласове, това е с поне 270 000 гласа по-малко от 2017 г., при това спечелени заедно със СДС (последния път СДС се явиха самостоятелно през 2013 г. и имаха малко под 50 000 гласа). Този успех е учудващ след поредицата скандали и масовите протести от 2020 г. В една обичайна демокрация след такива събития правителството обикновено подава оставка. Но ГЕРБ получи неочакван съюзник - пандемията му позволи да харчи широко публичните средства при минимален контрол и да впише това в предизборната си кампания, въпреки закона, който просто беше подминат заради извънредната ситуация.
ГЕРБ не ще може отново да намери спасителна тактика с помощта на неприемливо предложение, както успя да предотврати предсрочни избори в края на 2020 г. с причудливия си проект за нова конституция. Новото правителство не би могло да бъде отново начело с Бойко Борисов, ако не иска да се сблъска отново с пълни площади на протеста. Нито пък правителство на ГЕРБ под каквато и да била друга форма.
Изборите поставят, този път вероятно наистина, началото на залеза на ГЕРБ като партия, която успяваше удивително да печели всички парламентарни избори от 2009 г. насам, без да има никаква идеология (т.е. идея за обществен проект, за някакво желано бъдеще), освен идеологията на интереса за оставане на власт независимо от всичко. При иначе персоналистката структура на партията, в която дори не може да се обсъжда въпрос, който да не е потвърден от лидера, оттеглянето на Бойко Борисов от нея ще доведе, както и при НДСВ, до нейния най-вероятен политически залез.
БСП на трето място
Изненада на тези избори беше това, че досега основната опозиционна партия БСП се нареди на трето място по брой на получените гласове. БСП изгуби почти 470000 избиратели спрямо 2017 г., като пандемията не обяснява по никакъв начин изцяло тази загуба. Причините за това са многобройни, дългосрочни и краткосрочни. Сред дългосрочните е липсата на сериозен разговор в левицата за това, защо от 2009 г. на всички парламентарни избори БСП винаги излизаше втора, никога не успя да мобилизира повече от 1 млн. избиратели (за последно това успя през 2005 г.).
Защо направи толкова рязък идеологически завой, който я отдалечи от политическата фамилия на европейските социалисти? Защо не успя да бъде припозната като естествен говорител и изразител на интересите на работещите хора в България (работници, служещи, дребни собственици)? Защо не успя да привлече значителна част от младите граждани в България, повечето от които приемат за свои ценностите на социалната справедливост и социалното равенство?
И в краткосрочен план БСП пропусна много възможности. Тя не успя да капитализира успеха на нейния кандидат за президент през 2016 г. Не успя да постигне по-добър резултат от ГЕРБ на европейските избори през 2019 г. Дори и когато спечели важни кметски места през 2019 г. успя да влезе в конфликт с някои от избраните си кметове. БСП не успя да се впише в протестната вълна през 2020 г., въпреки участието на много социалисти сред протестиращите. Не успя да води диалог с "партиите на протеста", дори с "Изправи се.Бг". Но БСП успява през годините винаги да направи така, че да квалифицира бившите си лидери като "предатели", отървавайки се лесно от тях.
В кампанията БСП игра на терена, който най-малко можеше да й донесе подкрепа - терена на "големите обещания". Защото ГЕРБ можеше винаги да опонира, че прави нещо действително (раздава помощи, увеличава пенсии, строи магистрали, купува изтребители, повишава заплатите), докато социалистите обещават без никаква гаранция. Вместо да заяви просто, че първо трябва да бъде разчистена държавата от захвата на ГЕРБ, а после да се правят други реформи.
Така БСП не успя да се впише в "партиите на протеста" и на изборите получи най-ниския си резултат от всички досегашни парламентарни избори след 1990 г. (на критичните избори от 2014 социалистите имаха 505000 гласа, сега 480000). Дали това е достатъчно за оставка на сегашното ръководство или трябва да се случи още нещо, много по-драстично? Изпълнителното бюро го направи, председателката, уверена в подкрепата на членовете, които я избраха преди 6 месеца, няма да се оттегли. Но сред причините за сегашния резултат е и това, че през времето преди изборите БСП се занимаваше с вътрешните си конфликти, някак се "саморазчистваше", очевидно прекалено, защото е "разчистила" и половината си избиратели.
Победа за "партиите на протеста"
"Мъглявината" на протеста от 2020 г. нямаше един единствен говорител и политически изразител, всъщност тази разнородност даваше едновременно сила (и новост) на тези протести, но беше и тяхната слабост. Най-видимите изразители на недоволството са три сегашни партии: "Демократична България" (обединението на Да,България, ДСБ и Зеленото движение), обединението "Изправи се! Мутри вън!" (широка коалиция на партии от левия и центристкия либерален спектър), новосъздадената партия "Има такъв народ". Разнородността на тези три партии е съвършено очевидна, най-новата от тях е и без никакъв досегашен опит в политиката.
Но някой може да каже: "Дотук ни докараха опитните, да видим, какво могат да направят неопитните". Разбира се, че има огромни рискове и неизвестности, но такава разнородност представя повече или по-малко множеството на отминалите протести и няма как да бъде иначе. "Гласът на протеста" е разнороден, без обща политическа програма, освен по един пункт: трябва да се освободи държавата от захвата на една икономико-политическа мрежа, която наричат или "мафия", или "мутри", или "олигархия".
Заедно тези три нови партии в парламента спечелиха 1/3 от местата, но също така заедно получиха над 1 милион гласа, значително повече от ГЕРБ. При обичайни обстоятелства, те заедно, ако разбира се го искат, могат да съставят правителство, но с неизбежната подкрепа на някоя друга партия. Задачата изглежда трудна, вероятно невъзможна, ще зависи от това, доколко тези партии (а и другите) ще поискат предсрочни избори (вероятно в края на лятото). Не искам да гадая, нещата ще зависят от въображението на политическите лидери в новия парламент, което (въображение) досега по-скоро им е липсвало.
Най-ярките националисти останаха отвън
Изборите бяха и санкция за националистическите партии, явили се разединени но и повечето били част от досегашното управление. Тази новина дава нови възможности пред едно бъдещо правителство, поне по отношение на иначе доведените до истерия на омразата отношения със Северна Македония. Но все пак: общо ярките националисти ("Атака", НФДБ, "Воля", ВМРО, "Възраждане"), които не деля на "проруски" и "прозападни", защото те просто отхвърлят либералната (а заедно с това и социалната) демокрация, получиха заедно над 280000 (което би било над 9% от гласувалите). Накратко, запазват позициите си.
Не бива да оставяме извън внимание и неочаквано високия резултат на "партията на Васил Божков" - почти 100 000 гласа, но това вероятно е един от многото изрази на протестния вот, защото не вярвам в политическото дълголетие на този политически проект. Както това се случва обичайно в всички "бизнес" партии, освен когато успееш да превърнеш самата политика в бизнес, както това се случва вече 12 години.
Едва ли дълголетие очаква и проекта на "Републиканци за България", освен ако не продължи да намира трайна подкрепа отвън. Но на терена на "евроатлантическите ценности" има толкова много други играчи в България, че републиканските опити за заемането му едва ли имат особено добра перспектива.
Изборите започнаха с банална кампания, сякаш нищо не се беше случило. Завършиха със сериозно разбъркване на политическата арена, макар и недостатъчно с оглед на очакванията от протестите. И все пак - нещо се случи! |
| Преходният парламент, или за пропуснатите възможности |
__ 7 __
10/05/21
17:08:52 |
Когато на 4 април 2021 г. гласувахме за ново Народно събрание на иначе редовни избори, едва ли си мислехме, че упражнението ще има само месец живот. Напротив, новоизбраният парламент съсредоточи многобройни и разнообразни очаквания в обществото. В началото тези очаквания (очаквано) се разделиха по линията "ГЕРБ - анти-Герб". А и парламентът беше доста нов - над 120 нови депутати (повече от половината) не са били преди това нито в законодателната, нито в изпълнителната власт.
Очаквания на първо място имаха "старите партии". От ГЕРБ очакваха отново да формират правителството и да продължат управлението, започнало през 2009 г. От ДПС очакваха да не бъдат заклеймени (както ГЕРБ) като виновници за "захвата на държавата" и евентуално да участват в подкрепата за ново правителство. От БСП очакваха да бъдат припознати като най-последователната опозиция на ГЕРБ и евентуално да участват в подкрепата на едно ново правителство, което да ревизира управлението на ГЕРБ.
Новоизбраните партии в парламента също имаха очаквания. "Има такъв народ" (ИТН) влязоха в парламента с едно основно искане - реформа на Изборния кодекс и на финансирането на политическите партии, но също и ревизия на управлението на ГЕРБ. "Демократична България - обединение" (ДБ) очакваше ревизия на управлението на ГЕРБ и възстановяването на правовата държава. От "Изправи се! Мутри вън" (ИСМВ) очакваха най-вече ревизия на управлението на ГЕРБ.
Обществото очакваше начало на реформа, която да премахне "захвата на държавата" от частни интереси и използването на публичната власт за частно обогатяване и натиск върху политическите противници. Това включваше и ревизия на управлението на ГЕРБ, особено на такива скандали като този с "чекмеджето", "къщата в Барселона", изтеклите различни записи на необичайни квалификации и най-вече на подозирани, но прикривани заплахи в думите на Бойко Борисов. Обществото очакваше повече справедливост и по-малко неравноправие, повече упорита и смислена работа на институциите и по-малко самохвалство, повече работа и по-малко приказки.
Както обичайно обаче, в българските условия това стана само донякъде и дори доникъде.
Какво свърши най-късият парламент?
Най-много промени бяха направени в изборните правила:
- Въведе се 100% машинно гласуване в избирателните секции с над 300 души, като бюлетини ще се използват при възникване на технически проблем.
- Съставът на Централната избирателна комисия се намали от 20 на 15 членове, като се промени и съставът й, за да се представят новоизбраните в парламента партии.
- Създаден беше 32-ри многомандатен избирателен район "Чужбина" (макар времето да не стигна за методика, по която се определят мандатите за този район).
- Отпадна ограничението за разкриване на до 35 избирателни секции в държави извън Европейския съюз.
- Всяко населено място с над 100 граждани ще може да избира кмет.
Накратко бяха поправени множество неуредици и дори открити дискриминации в досегашното законодателство. Надеждата беше, че с промените изборният процес ще стане по-открит, по-малко заплашен от манипулации, по-малко в угода на продължаващата политическа хегемония на ГЕРБ. Пропорционалната избирателна система се запази, въпреки основното искане на ИТН и макиавелистката подкрепа за това от страна на ГЕРБ (двете заедно имаха мнозинство). Но според новия текст - само до следващите редовни избори за НС, без да се уточни, с какво точно ще бъде заменена.
Втората група от свършени работи на 45-тия парламент, макар и без съществени последици, заради краткия му живот, бях няколко временни комисии:
- Временна комисия по проверка за установяване на злоупотреби и нарушения при разходването на средства от Министерския съвет, министерствата, държавните органи, държавни предприятия и дружества с повече от 50 на сто държавно участие през последните 10 години (начело с Мая Манолова от ИСМВ).
- Временна комисия за изработване на проект на Правилник за организацията и дейността на Народното събрание и промени в Правилника за организацията и дейността на Народното събрание (начело с Христо Дочев от ИТН).
Първата комисия трябваше да направи ревизия на управлението на ГЕРБ, макар и непосилно като задача, имайки предвид 10-годишния период за това. Но тъкмо когато изслушваше свидетел по "скандала с чекмеджето", работата й беше прекъсната от представители на ГЕРБ с обичайните за този парламент надвиквания и всяване на хаос. Втората комисия нямаше никакво време да изработи нов правилник, който да върне парламентаризма в работата на парламента, като предотврати използването на различни процедурни хватки за предотвратяване на неудобни решения или въпроси към премиера и министрите.
Какво не успя да свърши 45-ият парламент?
Въпросът, който трябва да си задаваме, е как депутатите подредиха приоритетните въпроси, които новото Народно събрание трябваше да реши първо, преди всичко останало. Задачите в парламентарната агенда заемаха местата си в зависимост от активността на парламентарните групи (най-вече от "анти-ГЕРБ" страната), но не непременно в съответствие с обществените очаквания и нужди.
След като всички в този парламент казаха под една или друга форма, че животът му ще е кратък, забравиха да се заемат приоритетно с належащите въпроси. Например за евентуалната ревизия на бюджета заради заложените в него огромни разходи, включително и заради пандемията или за осигуряването на пенсионерските надбавки. Но също и заради осигуряването (техническо например) на изборния процес. Също така управлението на санитарната криза - нужни ли бяха нови законодателни правила или не.
Разбира се, изборните правила бяха приоритет, защото недоверието на обществото към изборите е достигнало опасни размери. Но защо например едно въведение, като избора на кметове в населени места над 100 души, с което броят на избираемите кметове би нараснал с над 1200, беше толкова належащо сега? И няма ли това да натовари следващия период с нови 1200 частични избори (кога влиза в сила тази разпоредба и кога се очаква да се организират тези избори?).
Но една съществена реформа новият парламент не успя да приеме - закриването на специализирания съд и на специализираната прокуратура.
Този съд се използва в България твърде често за разправа с политически неудобните на правителството. Само че време за това не остана и нещата ще останат такива, каквито са. Но пък предложението ще дава повод на крепителите на ГЕРБ и на главния прокурор да обвиняват противниците си, че закривайки специализирания съд, работят в интерес на мафията, защото това ще спре водените срещу организираната престъпност дела. Сякаш редовните съдилища за нищо не стават?
Същото стана и с проекта за закриване на КПКОНПИ - комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество, която се прояви като истински инструмент за натиск върху опоненти на правителството, вместо да бъде граждански инструмент срещу незаконното забогатяване.
Парламентът в крайна сметка не успя да предотврати поредицата удобни на правителството назначения във висшата администрация и концесионни решения в интерес на приближени фирми в последните дни от мандата му. Наложеният мораториум, атакуван от ГЕРБ пред Конституционния съд, не постигна намеренията си, защото не само не успя да спре такива решения на правителството в оставка, но блокира поредица от по-банални назначения.
Парламентът не успя да осъществи и ревизия на управлението на ГЕРБ, както защото времето беше твърде кратко, така и защото, вероятно, не всички от "партиите на протеста" наистина го искаха.
Защо стана така?
Въпреки енергията на протестите от 2020 г., които искаха оставките на премиера и на главния прокурор, новоизбраният парламент не успя да материализира огромните обществени очаквания. И причината не е в неговата разнородност и естествено трудното постигане на трайно правителствено мнозинство. Такова мнозинство, например, беше лесно постигнато при избора на председател на парламента, така че проблемът не е в иначе известните идейни различия между партиите.
Проблемът е, че "партиите на протеста", както обичайно ги наричаме, попаднаха в "дилемата на затворника" и не можаха да излязат от нея. Надъхали се с недоверие една към друга, те просто отказаха да преговарят помежду си, дори просто отказаха и да общуват. Заявленията на почти всички от "анти-ГЕРБ" групата, че ще подкрепят правителство, предложено от ИТН, останаха без последствие. Недоверието беше (и остава) толкова голямо, че те не преговаряха, дори със същите съображения, с които не искаха да преговарят с ГЕРБ.
Мнозина наблюдатели смятаха, че единствено възможният компромис за едно правителствено мнозинство би бил на правителство, договорено от ИТН, ДБ и ИСМВ, подкрепено без участие в него от БСП. Това не се случи, но дали не би могло да се случи? Именно анализът на изпуснатите и нереализирани възможности би бил полезен в една ситуация, изглеждаща без изход.
Какви са рисковете на предсрочните избори?
Рисковете са първо в самия изборен процес. Доставката (навреме) на нови около 5000 машини за гласуване, например. Осигуряването на машинно гласуване в чужбина, също така. Много възможности за оспорване на процедурите и прехвърлянето на решенията към Административния съд. Най-сетне, опасността от множество възражения срещу изборните резултати и искания за касирането им.
Рискове има и от гледна точка на очакваните резултати. Едно единствено засега допитване на "Маркет линкс" от края на април 2021 г. почти изравнява очакваните резултати за ГЕРБ и ИТН, но без особена промяна за другите партии. Това допитване дори предполага по-висока избирателна активност (60%).
Избори на 11 юли 2021 г. е много вероятно, напротив, да бъдат белязани от по-ниска избирателна активност. Което обичайно подкрепя представителството на "старите" партии и накърнява гласовете за новите и със слаба инфраструктура партии. Трудно е да преценим ефекта от разочарованието на мнозина граждани от отказа на ИТН да опита да състави работещо правителство. Протестният вот е наличен, но не знаем накъде ще се ориентира и дали ще е най-вече към "партиите на протеста".
Но също така, какво ново правителствено мнозинство се очертава в евентуално новия 46-ти парламент? Може ли (отново) да имаме ГЕРБ с "патриотите"? Или отново ИТН ще решат, че нямат достатъчно мнозинство, без евентуалната подкрепа на БСП? И така да имаме отново избори, но вече през септември или октомври? Заедно с президентските избори?
Е, ако искаме да експериментираме с електоралната демокрация, току виж накрая решим, че май е по-добре "да дойде Годо". И да се удивим, че той ще дойде, но онова, което ще направи, няма да се хареса никому. |
| Изборите не са състезание за личност на годината |
__ 8 __
03/10/21
18:27:33 |
Противно на здравия разум и на лошия чуждестранен опит в подобни случаи, България реши през 2021 да експериментира двойно: три последователни избори за парламент и съвпадане на датите с президентските избори (14 ноември).
За парламентарните избори този път се регистрираха 21 партии и 7 коалиции, за президентските избори съответно 12 партии и 5 коалиции. Последното не означава непременно, че ще има 17 кандидати за президент, защото някои партии и коалиции ще подкрепят кандидати, издигнати от инициативни комитети, други ще се групират около един или друг кандидат. При такова разнообразие на очаквания за изхода от двете кампании (които всъщност ще бъдат една, защото за избирателите ще бъде достатъчно объркващо разделянето им), залогът на тези избори сякаш се поизгуби.
Какъв е залогът?
Нищо съществено не се е променило през последните месеци, откакто след изборите на 4 април 2021 г. парламентарните партии фактически отказаха да съставят правителство. Причината беше липсата на диалог, но, разбира се, това не означаваше, че се очакваше диалог между всички. На път сме да забравим, как започна всичко.
Започна с акцията на Христо Иванов в Росенец и критичната към незаконното приватизиране на публична собственост реакция на президента Румен Радев, последвана от незабавната акция на Бюрото за защита на главния прокурор в президентството. Това предизвика удивителна гражданска реакция - на площада с искане за две оставки (на премиера тогава Бойко Борисов и на главния прокурор Иван Гешев) се събраха граждани от целия политически спектър. Това, което ги обединяваше: отвращението от един модел на управление, наложен в продължение на повече от десет години като политическа хегемония на ГЕРБ.
Отвращението беше от един дълъг списък с безобразия: калинки, къщи (за гости и в Барселона), пълно чекмедже, суджуци. Да не споменаваме детайлно и политическата употреба на прокуратурата, фактическия рекет за неудобни бизнеси, мълчанието за дадени огромни подкупи (някакви 60 млн.), назначенията в последния час на "свои хора" в бордовете на държавните дружества, раздадените милиони в аванс, държавните поръчки без търг и какво ли не още. Най-сетне, вероятно не сме забравили и неповторими слова, обиди към журналист(к)и, към политически опоненти, цветист език дори към своите?
Нищо от това не се е променило съществено, освен усилията на едно служебно правителство след 4 март да "поизчисти" натрупалите се Авгиеви обори в управлението на България. Именно срещу установената система от управленски практики и свързаните с тях хора пламнаха протестите през 2020 г. Протестиращите, а и многобройните симпатизиращи им, искаха някой да сложи край на този низ от безобразия, за да не бъде българската демокрация фасадна, за да не бъде само прикритие на зловредни и вероятно дори престъпни управленски практики. Протестиращите искаха справедливост, правосъдие, законно възмездие за виновните, което да действа и в бъдеще като спирачка срещу повторение на онова, което мнозина заклеймиха с разбираемото "Мутри вън!".
Тази фраза произнесе президентът Румен Радев на 9 юли 2020 г. пред спонтанния протест на площада пред президентството, като по този начин недвусмислено зае позиция в един политически разлом. Разлом между една значителна част от българските граждани, които вече не искаха търпят безобразията десетгодишното управление на Бойко Борисов, и други граждани (вероятно също значителен брой), които бяха склонни по различни причини да простят тези безобразия било заради страх от радикални промени, било заради удовлетвореност и лична изгода, било заради обикновен конформизъм. Разломът продължава и днес и нищо съществено не се е случило, за да изчезнат неговите основания.
Два политически лагера
Със сигурност има разделение в обществото - оформени са вече два ясни политически полюса, като в ситуацията на остро противопоставяне гражданите се чувстват принудени да заемат една от позициите. Някои го правят, други предпочитат да останат като странични наблюдатели, за да видят, кой евентуално ще надделее. Струва ми се, че засега противопоставянето продължава, макар ГЕРБ вече да не контролира правителството, но сравнително трайна и стабилна алтернатива на предишното му управление също не се очертава. Партиите, които се противопоставят на ГЕРБ ("Има такъв народ", коалициите "Демократична България" и "Изправи се!") не успяха да постигнат съгласие помежду си, както и да договорят подкрепата на БСП, която също е остър опонент на ГЕРБ.
Именно тази патова ситуация доведе до третите поред парламентарни избори за по-малко от година. Но и затова залогът на парламентарните избори на 14 ноември е преодоляването на тази ситуация, постигането на някакво съгласие сред опонентите на ГЕРБ въпреки техните съвсем очевидни идеологически и политически различия. С други думи - стабилизирането, дори и за кратко време, на полюса на "промяната", ако това означава прекратяване на един управленски модел, който изглежда тези партии отхвърлят.
Колкото до другия политически полюс, ГЕРБ съвсем не е изчезнал от политическия хоризонт, дори напротив, неуспехът на неговите опоненти да съставят редовно правителство даде глътка въздух за бившите управляващи и им позволи да се окопитят след първоначалния ступор. Не е лесно да слезеш от власт след дългото и по същество самостоятелно управление на България. Но виждаме, че говорителите на ГЕРБ се активизираха, председателят Бойко Борисов отново заговори в присъщия му стил след известно затишие, отново започна да напада опонентите си и най-вече главния си опонент - президента Радев. Обвини го, че е диктатор, което всъщност е много смешно, ако само си припомним колко често лидерът на ГЕРБ съобщаваше като лични решенията на правителството и на парламентарната група, колко често използваше и продължава да използва изрази като "аз наредих", "аз им казах", "аз му/й забраних" и т.н.
На парламентарните избори този път имаме нов играч, появил се малко неочаквано и веднага предизвикал множество реакции - "Продължаваме промяната" (засега коалиция, но впоследствие вероятно и партия). Двамата министри от служебното правителство Кирил Петков и Асен Василев решиха да използват значителната си популярност и влязоха на терена на политическата конкуренция. Почти всички от политическите партии от последните три парламента реагираха ревниво или предпазливо, в зависимост от това, доколко предполагаха, че новият политически проект е съперник за "техния" електорален терен. Няколко проучвания (не са много заради малкото време за това) показаха, че новата партия получава подкрепата на разочаровани избиратели на "Има такъв народ" (ИТН), "Демократична България" (ДБ), "Изправи се БГ!. Ние идваме" (ИБГНИ) и в по-малка степен от БСП. А доколкото ИТН бяха успели да привлекат разочаровани избиратели на ГЕРБ, ГЕРБ сякаш също усетиха конкуренция от тази страна.
Както обикновено, най-повърхностните критики към ПП са по отношение на позиционирането им по скàлата ляво-дясно, което беше предизвикано от една малко фриволна фраза на Кирил Петков ""Много вярваме в десни инструменти, които да постигат леви цели". Противостоенето на ляво и дясно е с много измерения и не е само икономическо. То е също така в полето на културата и нравите, както и в полето на отношението индивид - общество (общност). Ако пропуснем последното, ще си останем в един опростен модел на "повече пазар" и на "повече държава".
В България като се каже "дясно", като че ли става дума за всеобщо разбираем политически етикет. Но какво дясно? Като де Гол през 1946, провел най-мащабната национализация в Западния свят? Дясно като Меркел или като Орбан? Дясно като Тръмп или като Путин? А какво ляво? Като Санчес или като Байдън (а колко е "ляв" той)? Ляво като Меланшон или като Ципрас? Изобщо, много по-важно от самоназоваването е практическата политика: какви цели с какви средства. И ако "дясно" правителство провежда леви политики, какъв е проблемът на левите? Или обратно, ако "ляво" правителство провежда десни политики, какъв е проблемът на десните?.
Какво очакват партиите?
Но на предстоящите избори всяка партия очаква като че ли някакво чудо. ГЕРБ очакват не само да са първи, но и да излязат от изолация, като намерят евентуален парламентарен партньор. Затова лидерът Бойко Борисов мина "по-назад", лансирайки като кандидат-премиер двукратно вече Даниел Митов, а и заявявайки подкрепата на партията си за проф. Анастас Герджиков (за това - по-нататък). Това е опит да убеди аудиторията, че ГЕРБ се е променил. Но всъщност в ГЕРБ няма никакви признаци, че възнамеряват публично да отхвърлят онези управленски практики, заради които никой не иска да си партнира с тях.
ДПС са в подобна позиция - изолирани, най-вече защото макар да оставиха Делян Пеевски "настрани", не престават да го бранят и да отхвърлят всякакви критики към техния корпоративно-клиентелистки модел. Това ги сближава с ГЕРБ, макар да не го признават още публично. Те също са силно критични към Румен Радев и нищо чудно да работят вече за евентуално политическо споразумение с Бойко Борисов. Просто е твърде рано, сякаш, то да бъде обявено, без да накърни изборните очаквания на движението.
Опонентите на ГЕРБ остават дълбоко разединени. БСП отново се бори с "вътрешния враг", а има големия шанс да излезе от изолатора на "партиите на статуквото". В партията се развива критично движение (Социализъм 21), което настоява дори за преучредяване на социалистическата левица, докато ръководството, обратно, се опитва да потуши публичността на конфликта. Острите критики към новия проект на Кирил Петков и Асен Василев, както и постоянната поява на критики към президента Румен Радев от страна на видни социалисти, а и на бившия началник на кабинета му Калоян Методиев (дали е без насърчението на някой от БСП?), оставят впечатлението за двусмисленост на позицията на БСП. Ще бъде ли и тя част от промяната, или ще остане зад борда - това е всъщност въпросът, а той е и въпрос за политическото оцеляване на социалистическата левица, като се има предвид значителното намаляване на нейните избиратели през последните два парламентарни избори.
"Има такъв народ" сякаш се снишиха, мнозина се разочароваха от липсата на диалогичност, а и скандалът за плагиатство с техният кандидат за вицепремиер и за министър на вътрешните Петър Илиев допълнително накърни обществения им престиж. Но и те са пред избор - ще бъдат ли по-диалогични, ще приемат ли сериозно възможността за политическа коалиция с ДБ, ИБГНИ или ПП? Заявленията в тази насока, дадени наскоро от Слави Трифонов, ще останат празни думи, ако няма реални действия. Другото ще остави подозрението, че ИТН е "аватар" на ГЕРБ.
Новият проект "Промяната продължава" едва ли ще повтори "чудото" на НДСВ от 2001 г., но вероятно ще бъде основен фактор на диалога между партиите на промяната. Засега те изглежда да могат да преговарят с всички, което ги поставя по-скоро в центристка позиция. Това ги сближава с ИБГНИ, които изглеждаха най-диалогични досега. Но демонстрираните вътрешни конфликти в ИБГНИ може да ги остави извън новия парламент.
Накратко, изходът от изборите на 14 ноември 2021 г. няма да бъде много учудващ. След тях ще имаме същите трудности за постигане на правителствено мнозинство, както от 4 април насам. Затова партиите трябва да започнат да работят отсега, но конкурентната предизборна кампания за парламента и за поста на президента едва ли ще съдейства за това.
Президентската надпревара
Най-голям е съспенсът (извинете ме за думата, но как да определим трепетното очакване?) около президентската надпревара. Първа беше обявена кандидатурата на настоящия президент Румен Радев в екип с Илиана Йотова (още на 1 февруари), т.е. много преди поредицата от парламентарни избори. Тази кандидатура изглеждаше напълно логична и сякаш безалтернативна, имайки предвид подкрепата на президента за протестите, започнали от юли 2020 г. Публиката беше убедена, че ГЕРБ е в слаба позиция за президентските избори и каквато и да е кандидатурата им, съществува дори вероятността изборът да бъде спечелен от настоящият президент още на първия тур.
В последния възможен момент ГЕРБ заявиха подкрепа за кандидатурата на проф. Анастас Герджиков, ректор на СУ. А същевременно за негова вицепрезидентка се предлага полк. Невяна Митева от ВВС (едва ли е случайно). Една симпатична двойка, несъмнени професионалисти всеки в своята област, зад която лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов удобно ще се прикрие, след като по никакъв начин не си представя, че може самият той, партийният лидер, да се яви в президентската мажоритарна надпревара.
Кандидатурата на проф. Анастас Герджиков е със сигурност политическа. "Независим" кандидат, който още от самото начало на обявяването си получава веднага (без вътрешно обсъждане) подкрепата на ГЕРБ. Който заявява: "През последната седмица разбрах, че политическа партия ГЕРБ е готова да подкрепи тази кандидатура". Но по-важното е друго казано от него: "Моята главна цел е да обединим всички български партии и всички български граждани". Обявеното намерение е да се балансира между различните интереси "така че всички да се почувстват удовлетворени от някакъв справедлив резултат".
Такова намерение изглежда приемливо за мнозина, които се опасяват, че политическият разлом в българското общество може да породи още по-остро противопоставяне и блокиране на политическата система. Но именно това е и основната отбранителна теза на ГЕРБ още от началото на протестите през лятото на 2020 г. Затова и главното им обвинение срещу настоящия президент Румен Радев, е, че разделя нацията. А според Конституцията президентът "олицетворява единството на нацията" (чл. 92), следователно не може да я разделя.
Но за какво единство става въпрос? Единството на Делян Пеевски с Лозан Панов? Единството на Иван Гешев с Христо Иванов? Единството на Данаил Кирилов с Янаки Стоилов? Обединението на ДПС с НФСБ? Политиката е едновременно структура за общо живеене въпреки различията, но и терен на сблъсък на интереси, принципи и идеи. Когато има остър политически конфликт между две противоположни виждания за принципа на управление на републиката, за съдържанието на правовата държава, за смисъла на демокрацията, обединение не може да има. Там има етически избор, а той води и към политически избор. Двете няма как да бъдат съвместени, или едното, или другото. Казано с езика на единството - обединение или около единия принцип, или около другия.
Кандидатурата на проф. Анастас Герджиков може да бъде капан и за ДБ, защото много нейни симпатизанти могат да го подкрепят. Ако това стане официално, ДБ ще бъде в ситуация на общ кандидат с ГЕРБ, което ще разруши образа на коалицията като фактор на промяната. Все пак, изглежда това няма да е така, след като вероятният кандидат на обединението ще бъде такава ярка фигура на протеста като Лозан Панов.
На президентските избори основен е, разбира се, вторият тур (евентуално на 21 ноември). Затова е важно, кои претенденти имат шанса да го достигнат. Към днешна дата (2 октомври) изглежда това са трима: Румен Радев, Анастас Герджиков и Лозан Панов. Именно на балотажа, обаче, ще се види експлицитно противопоставянето между двете основни политически позиции, за които стана дума по-горе: промяната (или прекратяването на "модела ГЕРБ") и статуквото (или завръщането на ГЕРБ във властта). При балотаж между Радев и Герджиков или, по-малко вероятно, между Панов и Герджиков, това ще е главната линия на противопоставяне. И в нея ще е валидно твърдението "няма ляво, няма дясно", защото не това ще е действителният политически конфликт в момента. Това няма да е валидно единствено при малко вероятен балотаж между Радев и Панов, при това с много уговорки, доколко всеки един от двамата представлява непременно лявата или дясната страна.
При балотаж между действащия президент Румен Радев и кандидата на ГЕРБ Анастас Герджиков, представянето на ситуацията като дебат между лявото и дясното ще е изцяло в духа на защитната теза на Бойко Борисов, че партията му представлява десницата. Това ще бъде и капан за ДБ, чиито избиратели ще трябва, евентуално, да избират между "левия" Радев и "десния" Герджиков. Ако решат да не гласуват на втория тур с оправданието, че нямат избор, това непременно ще бъде в полза на кандидата на ГЕРБ.
Във всеки случай, само 42 дни преди президентските избори настоящият президент Румен Радев ще има достойни съперници. Иначе се очертаваше кампания, в която той трябваше да се състезава с фолк певицата Луна или с "вечния кандидат" Волен Сидеров.
Но ще трябва да припомня, че президентските избори, както и парламентарните, са политически по своята същност, а не са "избор на човек на годината" или на "мис България". Избираме президент, който да представлява нацията, но най-вече да има храбростта и твърдостта да отстоява принципите на републиката ("общото дело", основано на свободата, равенството, правото и справедливостта). И при нужда да заема добрата страна в остро политическо противопоставяне, а не да се опитва да замазва конфликта. |
| Победител ще е, който успее да състави правителство |
__ 9 __
12/11/21
21:21:17 |
Според натрупания опит парламентарните избори привличат най-голям интерес и това е логично - България е парламентарна република не само според конституцията, но и в действителност властта е концентрирана в парламента и по-специално в парламентарното мнозинство и зависимото от него правителство. Министър-председателят, макар в протоколното старшинство да е след президента и вицепрезидента, има действително много по-голяма власт от президента. И най-вече властта да управлява бюджета, приеман от парламентарното мнозинство.
В нашата конституционна система, обаче, не парламентарното мнозинство контролира правителството обикновено, а обратно, правителството контролира мнозинството и му налага законодателния дневен ред. Това е особеност на българския парламентаризъм - партийната дисциплина в парламентарното мнозинство не позволява критично отношение към избраното от него правителство. А и досега винаги е имало доминираща партия в парламента, от която е зависела работата на мнозинството и на правителството.
Приключи ли политическата хегемония на ГЕРБ
Последните 10-11 години бяха време на установяване и укрепване на политическата хегемония на ГЕРБ, а лидерът й Бойко Борисов беше фактически несменяемият министър председател (от 2009 г. с кратки прекъсвани от служебни кабинети през 2013 и 2016 г., включително и едногодишна опозиция по времето на кабинета Орешарски).
Този политически монопол се изразяваше в постепенно дълбоко проникване в управлението и държавната администрация на кадри, лоялни на ГЕРБ, една устойчива система от зависимости, начело на които е елитът на ГЕРБ и свързаните с него бизнес среди.
Това управление създаде условията за стабилизирането на практиката на финансиране на мрежа от приближени бизнеси чрез държавните поръчки, на различни по същество корупционни модели на управление на публичните дела, на произволни назначения в администрацията (моделът на "калинките"), на използване на репресивните институции на държавата за частни цели (било за контрол над различни бизнеси, било за сплашване на протестиращи граждани, било за сдържане на политическата опозиция).
Този "модел Борисов" устоя толкова дълго и заради немощта на опозицията: веднъж му даде възможност да се завърне триумфално във властта след скандалното назначение на Делян Пеевски в ДАНС през 2013 г., после иначе критични партии към управлението на Борисов се съгласиха да влязат в коалиция с ГЕРБ, най-сетне и заради множеството вътрешни различия, превръщащи се в открити войни между разнородните съставки на опозицията.
Политическият монопол на ГЕРБ беше разклатен с продължилите граждански протести през 2020 г., изборите от 4 юни и 11 юли 2021 г. Но само разклатен, не и разграден, защото партията на Бойко Борисов продължава да има най-много кметски места (над 50% от всички, включително 19 от 28 областни града), в много повече общини ГЕРБ има най-много съветници в ОС.
При това, една видима особеност на ситуацията е, че в много случаи ГЕРБ получава подкрепата на ДПС, но и на отделните съставки на "патриотите", които управляваха с Бойко Борисов в последния му кабинет. Освен това мрежата от близки до ГЕРБ бизнес среди съществува и проявява активност, което се вижда в многобройните протести напоследък, където собствениците на фирми се представят като благодетели на своите работници и изискват от правителството да плати дължимите заплати.
Двете последователни служебни правителство след март 2021 г., близки по състав и назначени от президента Румен Радев, предприеха решителни действия за промяна на модела на управление. И въпреки някои неудачни решения или назначения, въпреки непрекъснатите критики, че не се справя с пандемията, че зад правителството стои "кръгът Прокопиев", че действа прекалено радикално, този екип успя да се сработи и да демонстрира, че е възможен друг модел на управление, която да се грижи за обществения интерес.
Всъщност, всички служебни министри знаят, че имат кратък хоризонт на дейност, че двата последователни служебни кабинета са изключение, че никой не им гарантира министерски кресла в бъдещо правителство и най-вече, че ако направят съвсем неприемливи неща, следващото управление бързо ще ги промени. А да се промени радикално наследеният модел на управление, както се вижда, ще изисква много повече от 6 месеца и със сигурност - редовно правителство подкрепено от повече или по-малко стабилно парламентарно мнозинство.
Какво предлагат партиите
Изборите за парламент несъмнено са в сянката на президентските избори, а ситуацията е необичайна. На изборите за Народно събрание участват 27 партии и коалиции (на 4 април бяха 30, а на 11 юли - 23). От тях 14 имат кандидати за президент и съответно един и същи номер в бюлетината за двата избора.
Останалите 13 партии и коалиции участват със свои листи в парламентарните избори, но нямат собствен кандидат за президент, а са обявили, че подкрепят една или друга президентска кандидатура, издигната от инициативен комитет. Това разделение между партиите прави изборите много различни. В сравнително по-лесна ситуация са партии, които имат едновременно кандидат за президент и партийни листи. Тяхната кампания се води синхронно, без да предизвиква неясноти и противоречия.
Но горният въпрос е основен. Само се партиите, които имат най-голям шанс (това ли е думата) да влязат в парламента след 14 ноември 2021, му дават разнопосочен отговор и оставят впечатлението, че може да има и четвърти предсрочни избори, някъде около март 2022. Такова усещане остави последното участие в "Референдум" на представители на ГЕРБ, ДПС, "Демократична България" (ДБ), БСП и "Изправи се БГ! Ние идваме" ("Има такъв народ" красноречиво отсъстваха).
Но да погледнем различните очаквания-предложения на партиите, след като е ясно, че никоя от тях няма да може да спечели абсолютно мнозинство в Народното събрание и ако иска да управлява, ще трябва да договори това с други партии.
ГЕРБ отново са готови да предложат правителство, макар вече с по-скромен тон (но отново не изключват и Бойко Борисов като премиер, което би било комедия). Но по никакъв начин не показват, че са разбрали, защо ги изолират. В партията не протече за всичките тези месеци от април досега никакъв вътрешен разговор за всичките онези познати предишни безобразия (къщи за гости, просто къщи, чекмеджета, телефонни разговори, прокурорски назначения...), както и за разкритите нови предишни безобразия (използване на ББР за финансиране на "свои" хора, аванси на "свои" хора, масови "инхаус" процедури, изтичания на средства към "свои" хора...).
Никакви критични въпроси към лидера си (поне да препишат нещо от БСП), никаква дистанция от стореното. Само оправдания, изтъкване на положителното (без да разбират, защо то е засенчено от лошото), обвинения към опонентите дори с фалшиви аларми (ваксини с изтекла годност, Констинброд - 2).
И въпреки това - излизат отново начело в очакванията за изборите, макар това да е заради слабостта на опонентите им, а не заради заслугите им. Но вероятно и защото сред избирателите им освен тясно заинтересовани, има и съвършено безкритични към безобразията, надяващи се, "ако може и те" да се възползват, както дори политически мазохисти или просто уплашени от хаоса хора.
ДПС пледират за "единение", чудесен лозунг, ако се има предвид най-вече единението на малцинства и мнозинство, видимо в кандидат-президентската им двойка (Мустафа + Искра). Но всъщност критиката е към президента Радев ("разединителя") като вероятно това подхвърля и по-стратегическата идея за едно правителство на голямата коалиция (ДПС-ГЕРБ-БСП) за спасението на България. Някога ДПС участваше в коалиция наречена с наименованието "Обединение за национално спасение" (1997). Само остава истинска загадка ролята на г-н Делян Пеевски в това обединение. Явно ДПС много силно зависи от него и не мисли да се разделя с тази толкова компрометирана фигура. Затова и движението не води никакъв вътрешен разговор за изолация му от другите.
"Демократична България" видимо е раздвоена за това, кой е основният й противник / съперник на тези парламентарни избори: дали БСП (червените), дали ПП (червенеещи сини), дали ГЕРБ (синеещи поне в Европа), дали ДПС (заради Пеевски). Сякаш стрелят в кръгова отбрана срещу всички, макар да знаят, че в новия парламент няма да могат сами да съставят правителство. А и те са готови с политики, най-вече за съдебна реформа, но и тя изглежда сведена до закриването на спецсъда (добра стъпка) и искането за отстраняване на главния прокурор Иван Гешев (без гаранции за това). Вярно е, в програмата е разписана подробна серия от промени, включително конституционни, които обаче в повечето случаи изискват по-дълго народно събрание и подкрепяно от него правителство, както и конституционно мнозинство. Въпросът е, с кои партньори ДБ ще прави мнозинство (правителствено или конституционно) и доколко ГЕРБ или ДПС са предвидени в него, както и дали ще разговарят действително с БСП, ще приемат ли социалистите като част от промяната?
БСП отново са готови да управляват, но това заявление вече звучи банално, защото на два пъти получиха мандат за съставяне на правителство и на двата пъти го върнаха. Изглежда в БСП не разбират резервите на другите партии, противници на ГЕРБ, когато става дума за макар и ограничено единодействие. Освен, разбира се, баналните резерви към "наследниците на комунистите" (това е вече история на повече от 30 години), има неразбиране от някои "червени линии" на социалистите. Сред тях ами Истанбулската конвенция, разбира се.
Всъщност не е разбираемо, защото "БСП-жени" в много акции подкрепяше бързата й ратификация, а и в днешна България практическа няма нито един център за закрила от домашно насилие, който да е публичен (държавен или общински). Всички действащи са на "ужасните НПО" като "Български център за джендър изследвания", "Анимус", "Х&Д Джендър перспективи" и други, повечето с квалификацията "противоконституционни" в предмета на дейност, ако се доверим на решение на КС. Представях си "червена линия", достойна за социалистите, като например необлагаем минимум или по-висока защита при гъвкавите трудови договори.
Но в случая е по-важно, с кого БСП си представя правителство и как показва, че е склонна на компромиси за това. Социалистите казват, че си представят или ограничено правителство за 1 година, или реформаторско правителство за 2 години или коалиционно правителство за целия мандат. Как това да стане, обаче, остава загадъчно в кампанията.
"Изправи се БГ! Ние идваме" ясно сочат за противник ГЕРБ и дългогодишното им управление, но трудно управляват вътрешните си различия, избиващи понякога на повърхността с лични престрелки. Макар и най-диалогични с останалите "партии на промяната" в предишните два парламента, те не успяха да демонстрират единство и вероятно това е една от причините да стоят на ръба на бариерата за влизане в Народното събрание. Но най-вече, още не са единен политически субект, а малка коалиция с много участници, повече "единен политически етикет", колкото обединен политически актьор.
"Има такъв народ" (ИТН) са големият "неучастващ" в парламентарната надпревара, отново са приели да участват в кампанията най-вече чрез телевизия 7/8 и социалните мрежи. Заявиха, че "са си научили урока", защото всички проучвания показват, че са напът да изгубят 1/3 от привържениците си от юли 2021. Но, вероятно не си дават сметка, че все още не са и действителна партия, присъстваща в различни общини и среди на българското общество. Както и продължават да са убедени, че са направили най-доброто с предложението за правителство, което потенциалните им партньори са отхвърлили по непонятни за ИТН причини.
Но и няма никакво извинение за случая с Петър Илиев, затова пък има продължаващи атаки срещу Кирил Петков за канадското му гражданство. Въпросът е отново същият: ще участвали ли ИТН прагматично, без свръхпретенции, в усилията за съставяне на правителство от "партиите на промяната"?
"Продължаваме промяната" (ПП) на Кирил Петров и Асен Василев се явява като новата спасителна сламка за българските избиратели, уморени както от едно твърде дълго и вече неприемливо управление, така и от поредица от избори без резултат. Двамата създатели на новия политически актьор привлякоха много симпатии като министри, използваха вълната и се хвърлиха в битка за парламента, но все още нямат действителна партия, а само един политически етикет. Това крие рискове, сред които и "да бъдат налазени" от политически опортюнисти и "кандидати за слава". Но сред другите рискове, разбира се, беше и разочарованието от липсата на едно просто извинение за гафа с двойното гражданство на Кирил Петков (той знае, че привържениците на ПП не го подозират в нечестност, най-много в недоглеждане).
Тази партия демонстрира най-голяма отвореност към "партиите на промяната", включително към БСП - толкова критикуваната формула за "десни политики за леви цели" всъщност е заявка за политическия център и за способност да се водят разговори и надясно, и наляво. Бяха критикувани дори за допускането на разговори с ГЕРБ и ДПС, макар те за отхвърлиха категорично възможно участие на тези две партии в мислена от ПрПр правителствена формула. Те събират отново очакванията да бъдат основният мотор на бъдещо редовно правителство, но за разлика от ИТН досега, демонстрират много повече сдържаност и диалогичност (макар и заявена, а все още не реална).
Какво правителство?
Колкото и да правим аритметични сметки за бъдещия състав на Народното събрание, мислимите или дори немислимите правителствени формули не са толкова много: а) правителство на малцинството; б) правителство на "партиите на промяната"; в) голяма коалиция за спасението на България.
Някакво правителство на малцинството си представяше ИТН през юли 2021 - те предложиха цял кабинет, очакваха другите да го подкрепят. Преговори по същество не бяха водени, проектът пропадна. Някой подхвърля правителство на малцинството на ГЕРБ като първа политическа партия, която само представи през април проект за кабинет, но дори и не стигна до разговори. Това също пропадна тогава, но едва ли ще стане иначе след ноември, освен ако по този начин ГЕРБ не се опита да изпита позициите на ДПС, например. Или не опита да организира натиск отвън, чрез ЕНП, върху ДБ (там обаче поне две от съставките не са в ЕНП). Друг вариант на такова правителство на малцинството не се очертава.
"Правителство на промяната" може да стане вече баналност: събирането в едно на ИТН, ИБГНИ, ДБ и БСП се провали на два пъти досега. Може ли да стане реалност сега с участието на ПП? Това е голямата енигма. Засега, обаче, освен ПП, позициите на останалите не изглежда да са коренно променени и отново намирисва на пореден провал. Освен ако не се договори достатъчно бързо една минимална правителствена програма (за 1 година), която да включва реформа на публичните финанси и тяхното разходване, най-сетне приемане на необлагаем минимум, прекъсване на зависимостта на държавната администрация от ГЕРБ, начало на реформа на правосъдието с премахването на спецсъда и евентуално избор на нов ВСС и разбира се умело управление на икономическата, социалната и санитарната криза. През това спечелено и за парламента време, партиите, които подкрепят правителството, биха могли да договорят и евентуално продължаване на мандата му с по-мащабна обща програма за реформи.
Но затова има условия, които включват: отказ от надпревара в Народното събрание за предлагане на всякакви нови законопроекти, понякога необмислени или дори лобистки; отказ от поставяне на червени линии, които да са непреодолими за партньорите; отказ от трупане на политически дивиденти от евентуални грешки на правителството. Дали това е възможно? Не съм голям оптимист, но все се надявам, че българските политически лидери притежават достатъчен политически разум и инстинкт за самосъхранение. От друга страна вече научихме, че победител на изборите не винаги е онзи, който получи най-много гласове, а онзи, който успее да състави правителство.
Ако усилието за съставяне на редовно правителство отново се провали, всички ще станат непотребни и не бих желал дори да мисля, какво точно ще замени рухналата партийна система. Страхувам се, че това няма да е предричаната от някои и всъщност непозната "президентска република", а нещо действително печално: олигархична тирания без демократична маска с вилнеещи в парламента екстремистки партии. |
| Избори на недоволството |
__ 10 __
11/04/23
16:35:28 |
Въпросът, кой спечели изборите, дори не е сериозно поставен. Защото се видя в цялата дълга история на избори от последните две години, че дори да получиш най-много гласове, това не те прави победител, защото не си в състояние да съставиш парламентарно мнозинство и заедно с него редовно правителство. Но това не значи, че всички загубиха.
ГЕРБ-СДС, отново първи по брой на гласовете, привлякоха почти 35000 избиратели повече в сравнение с 2022 г. и увеличиха парламентарното си присъствие с 2 места. Интересно е защо ГЕРБ, след многолюдните протести от 2020 г. и многобройните обвинения за разнообразни корупционни практики, продължават да устояват на политическите сътресения. Значи ли, че избирателите им не виждат причините, заради които останалите партии в мнозинството си изолират ГЕРБ? Въпроси, чиито отговори все още нямаме.
Най-големият печеливш е "Възраждане" - нови 102000 избиратели спрямо 2022 г. и нови 10 места в парламента. Въпросът, какви са те, за кого са гласували на предишни избори, какво казват с вота си сега, изисква внимателно проучване, но и в никакъв случай омаловажаване или неглижиране на тази прогресия.
Неочакван успех постигна и ИТН, след катастрофалния спад на избирателите на тази партия след юли 2021 г., когато излезе първа с почти 658000 гласа. Сега има по-скромните почти 104000, но с това прекрачи бариерата от 4% и има парламентарна група с 11 депутати.
В някакъв смисъл ДПС също спечели, защото затвърди позицията си със средно 330000-340000 избиратели и 36 депутатски места и в двата парламента. В голямото си мнозинство избирателите от средите на българските турци и мюсюлмани продължават да са верни на ДПС, а не преориентират гласа си към други.
Кой загуби?
Големият губещ на изборите в смисъл на брой гласове и мандати, е новата коалиция на "Продължаваме промяната" и "Демократична България" (ПП-ДБг). През ноември 2021 г. двете поотделно получиха общо 840000 гласа, сега в коалиция бяха подкрепени от малко над 619000 избиратели. Спрямо 2022 когато се представиха поотделно, партиите от коалицията загубиха съвместно 73000 гласа. Основният въпрос е, защо това се случи и с какво не успяха да убедят повече избиратели, че представляват така очакваната промяна?
Сред губещите парламентарни партии отново е и БСП, защото получи 7100 гласа както и 2 депутатски места по-малко в сравнение с 2022 г. Е, това не са чак толкова много, но в сравнение само с април 2021 г., когато социалистите имаха над 480000 гласа и 43 места, загубата е наистина значителна.
Сред губещите са и "Български възход", но тази партия така и нямаше време да се превърне в организация с активни структури, появи се в парламента в специфични условия и така и не успя да убеди всичките свои почти 116000 избиратели от 2022 г.
Какво показаха избирателите?
Как да тълкуваме обаче съвкупното поведение на избирателите, които заедно решиха отново да не позволят лесна и ясна и правителствена формула в новото Народно събрание? Толкова ли сме безотговорни към страната си? Понякога със самосъжаление съм склонен да приема именно такава причина, но аналитично се съпротивлявам срещу твърде опростените обяснения.
Няколко новости в тези избори ме карат да смятам, че те са много повече избори на недоволството, отколкото вероятно предполагаме.
На първо място имаме над 77000 избиратели в повече от предишните избори през октомври 2022 г.
На второ място имаме значително нарастване на избралите опцията "не подкрепям никого" - почти 109000 или с 21000 повече от 2022.
На трето място новите 102000 гласа в полза на "антисистемната" партия "Възраждане" и увеличаването на гласовете за ИТН, което им позволи отново да влязат в парламента.
Всичко това е симптоматично и израз на едно натрупало се в обществото "недоволство от системата", колкото и да е банален този израз. Коя система, обаче? Общо недоволството е спрямо една система на почти одържавена корупция, която характеризираше управлението на правителствата начело с ГЕРБ в продължение на 10 години и която предизвика и масовите протести през 2020 г. Недоволство заради това, че правителството на четворната коалиция (ПП, ДБг, БСП и ИТН) не успя да сложи решителен край на тази политическа хегемония на ГЕРБ, която беше крепител на тази система.
Именно това недоволство заради отклонението от целите на протестите от 2020 г. обяснява в най-голяма степен резултата от изборите на 2 април 2023 г.
На изборите нямаше сблъсък по повод на геополитическата ориентация на България или войната в Украйна, макар това да доминираше в медиите. Просто защото геополитическият избор на България изобщо не беше поставен под въпрос и нямаше никакъв съществен риск за това.
Гражданите повече се вълнуваха или страхуваха за последиците от войната, било за инфлацията изобщо, било за цената на електричеството, било за опасностите от пряко въвличане на България, било заради страха от ядрена ескалация на конфликта. Но най-вече недоволството, че "изчистването на наследството на ГЕРБ", разбирано като решително премахване на най-дразнещите корупционни практики, не се случи. И защото този въпрос беше по някакъв начин замъглен от упоритото искане за "евроатлантическо единство", което, наред с другото, беше и начин за някаква индулгенция за ГЕРБ и неговите управленски практики.
Но тази проява на недоволство, видима в изборните резултати, е на път за се превърне в отчаяние, защото вече не е възможна анти-ГЕРБ коалиция, дори само защото старите партньори от четворната коалиция имат заедно едва 97 депутати. Но най-вече и защото не изглежда възможна, заради предишното поведение на ИТН, но и заради завоя на БСП към един социал-популизъм, който я сближава повече с ГЕРБ (примерът с "хартиената коалиция" е показателен).
Отчаяние, защото този прилив към "Възраждане" не е защото все повече образовани граждани както и намерили реализация в чужбина, искат като лидера на тази партия България да напусне НАТО или да се откаже да въвежда еврото. Този прилив е на хора, разочаровани от неуспеха с края на политическата хегемония на ГЕРБ. Разочаровани, че ГЕРБ устоява, без да се променя изобщо. Разочаровани, защото промяната се оказва невъзможна, защото искащите промяна са се оказали безсилни или защото правят неприемливи отстъпки пред онези, за чието отстраняване се появиха на политическата сцена. |
| Година на умерени очаквания и разочарования |
__ 11 __
02/01/24
21:09:21 |
Положително е, че вече шест месеца има редовно правителство, работещо с избрания парламент. Така се сложи край на дългия период на служебни кабинети, фактически извън контрола на Народното събрание. Макар и компромисно, редовното правителство пое управлението, зае се с текущите дела, но също така увеличи заплати и пенсии, справи се с няколко кризисни моменти, предприе активна дейност на международната арена, изглежда си спечели доверието на международните партньори.
Положително е също така, че две от исканията на протестиращите през 2020 г. граждани станаха факт: Бойко Борисов не е премиер, Иван Гешев не е главен прокурор. Беше отслабена и продължилата повече от десетилетие политическа хегемония на ГЕРБ, на местните избори София има нов кмет който не е от ГЕРБ, а от 12 районни кмета сега ГЕРБ има 3. Това се случи и във Варна, Силистра и Ловеч.
Гласуваните промени в Конституцията също частично отговориха на някои от очакванията. Съдиите станаха независими от прокурорите в своя Висш съдебен съвет (ВСС). Прокурорите (т.е. държавното обвинение) по някакъв начин станаха подконтролни на парламента, а главният прокурор вече не всевластен и вече не е "един от тримата" в съдебната система. Също така Конституционният съд ще има повече работа, защото ще могат да го сезират съдилищата и гражданите (макар и в точно определени случаи). Положително е, че Народното събрание ще заседава поне през първия месец на служебното правителство, като това ще осигури в случай на необходимост законодателни действия, особено що се отнася до бюджета.
Останаха разочарованията
Бойко Борисов не е премиер, но е сега основна фигура в управлението и непрекъснато показва, колко е значим.
Нищо общо със спотаилия се през 2020 г. Борисов. Делян Пеевски получи нова и решаваща роля.
Но ако през 2013 г. макар и за два дни да беше председател на ДАНС (което предизвика дълги масови протести и предсрочни избори), сега се самопредлага за премиер, възможно е да оглави ДПС и си позволява публични обиди към президента. Изобщо двамата се завърнаха "на бял кон" в политическия процес, докато само преди три години очакванията бяха, че и двамата трябва да понесат съдебна отговорност за деянията си.
Иван Гешев не е главен прокурор, но такъв е неговият дългогодишен заместник. Дали очаквахме че тази "нова и пречистена" прокуратура ще закрие "Барселонагейт", ще заяви, че "парите и кюлчетата в чекмеджето" не са действителни, ще отрече, че 60-те милиона подкуп са действително дадени. А Васил Божков е в България, но изглежда е договорил нещо срещу мълчание.
Чувалите с пари за магистралите така и не се намериха, виновни няма.
Новата власт, въпреки че е "сглобка", "некоалиция", само временно сътрудничество, реши за действа едновременно и радикално по всички направления. Сякаш не беше ясно от самото начало, че днешното правителство не може да направи радикални реформи, най-вече в правосъдието, защото то самото е резултат от значителен компромис.
Пример са поправките в Конституцията, гласувани от конституционното мнозинство на ГЕРБ, "Продължаваме промяната" - "Демократична България" (ПП-ДБ) и ДПС. Дори само тази компания предизвиква резерви към дълбочината на реформите.
Напредък има, но съвсем не е значителен, ако говорим за съдебната власт. Например главният прокурор, макар и орязана власт, се назначава единствено от Прокурорския съвет, а не по негово предложение от президента. Така се отменя възможността, президентът да се противопостави на избора и да го върне за преразглеждане. Както се случи през 2020 г. Но тогава ВСС имаше удивителното право да предложи отново същият кандидат и президентът нямаше какво друго да направи, освен да го назначи. Сега дори този властови "стопер" отпадна, но зад него прозира очевидното противопоставяне между днешното конституционно мнозинство и президента.
Само че след 5 години президентът и мнозинството ще са други.
Освен това шестима от 10-членния Прокурорски съвет ще се избират от парламента с мнозинство от две трети. Чудесна идея, но какво ще стане, когато такова мнозинство липсва, когато парламентът е фрагментиран и не може дълго време да избере с това мнозинство повечето от членовете на прокурорската колегия? Ще може ли тя да работи в намален състав от 4-ма? Да не говорим, че изискването за класифицирано мнозинство от две трети за избора на държавните регулатори също може да доведе до тяхното блокиране и до безкрайни мандати на вече избраните. Дали не е по-добре едно обикновено мнозинство ясно да поеме отговорността за своите решения в тези случаи? Решения, които могат да бъдат променени от едно друго мнозинство. Или пък прокуратурата да стане част от изпълнителната власт, нали е държавно обвинение?
Други поправки в конституцията също разочароват, защото: а) направени са без обществен дебат; б) визират конкретен и преходен конфликт между партиите от конституционното мнозинство ("сглобка+") и президента.
Под мотото, че България е парламентарна република, се ограничават рязко правомощията на президента, който обаче е избиран пряко. Парламентарният режим в България е като във Франция, наричан понякога "полупрезидентски", но има правителство, избирано от парламента, а не назначавано от президента.
Орязани са значително президентските правомощия за служебното правителство - той ще може да избира за служебен премиер между лица от ограничен списък: председателя на Народното събрание, управителя или подуправителя на Българската народна банка, председателя или заместник-председателя на Сметната палата и омбудсмана или негов заместник (пропускам очевидната грешка с предложението в списъка да е и върховен съдия). Освен това, ако президентът не назначи предложеното от така посочен премиер правителство в 7-дневен срок, то правителството се избира от парламента.
Ако никой от посочените в списъка не приеме да бъде служебен премиер, какво трябва да направи президентът? Може ли да назначи някого без неговото съгласие? И ако не хареса предложените министри и не ги назначи в 7-дневен срок, как си представяме парламент в оставка, не постигнал мнозинство за редовно правителство, да избере служебно такова? Може ли да се стигне до блокаж, в който просто старото правителство в оставка управлява до избора, но ново от новоизбрания парламент? Как си представяхме това през април 2021 г.? Защото в такъв случай премиер до ноември 2021 щеше да продължи да бъде Бойко Борисов, а може би дори до април 2023 г.
Добре че отпадна текстът за промяната на националния празник.
Да се противопоставят 23 май и 3 март не е много интелигентно. Ако един празник, отбелязван от всички страни, които използват кирилицата, стане национален български празник, те ще се откажат да го отбелязват. А 3 март е само български празник, в никакъв случай не е руски, а той трябва да отбелязва не една поредна война, а именно Освобождение, независимост, раждане на нова България.
Поривът към промени веднага и във всичко засегна и София след местните избори. В центъра на заниманията се оказа Паметникът на Съветската армия (ПСА). Съветска или червена, няма значение, но защо някои решиха, че е специфично "руска"? В нейния състав само руснаци ли е имало, или също украинци, белоруси, казахи и много други от многонационалния тогава Съветски съюз? Издигнат е в памет на войниците на Руската федерация ли, или не по-малко и в памет на войниците на Украйна (и двете тогава в един и същи СССР). Да не говорим за проявата на изключително лош вкус с начина на демонстративно разрязване на статуите (те не са на Сталин, а са анонимни), за онази "торта" дори не ми се говори. Лош вкус, най-малкото.
Но по-голямо разочарование предизвика последицата от това половинчато дело: беше предотвратено възможно местно споразумение между ПП-ДБ и БСП, което да позволи избора на председател на Столичния общински съвет (СОС) и да предотврати "местна сглобка" с ГЕРБ.
Въпросът, който се налага е: кои бяха основанията за спешност на тази акция? Можеше ли да изчака пролетта? Това ли беше по-важно от коледната украса например (доста е бедна, нали?), или по-важно от прибирането на останалите след снеговалежа скършени и отрязани клони по кварталите (все още е пълно с тях), или да заработи както се очаква "заводът за отпадъци" (не продължава ли той да генерира много боклук за депониране?). Или действително някой имаше особен интерес да доведе и СОС до формулата на националната "сглобка"?
Но най-оспорваното няма да е демонтажът/реставрацията/преместването на ПСА, а онова, което замислят да поставят на негово място. Не, въображението няма да стигне там да се появи съвременен (и като естетика) паметник на войниците от Обединените нации, спасили Европа от нацизма, нито монумент на антифашизма. Най-вероятно е да се появи някой Аспарух в стила на академизма от ХІХ век! За да ни напомни отново, колко сме елементарни и най-важното, колко далече от повечето европейци сме. Така разочарованието ще бъде наистина пълно и дълготрайно.
Мнозина наблюдатели и политици обясняват днешното правителство като евроатлантически, поставяйки приоритетно солидарността на България с нейните съюзници и най-вече, като емблема на тази солидарност, военната помощ за Украйна. Но демонстрираното усърдие се оказа много повече усърдно говорене, отколкото реалност -
оказа се, че й предоставяме някакъв военен боклук, ставащ най-много за резервни части.
Голямото разочарование дойде от това, че евроатлантическата "сглобка" на ПП-ДБ, ГЕРБ и ДПС имаше като цена отказ от правосъдие и справедливост. Изведнъж се оказва, че вместо едно "правителство по принуда", ръководено от ПП-ДБ с парламентарната подкрепа и минималното участие на ГЕРБ, имаме скрита коалиция на ПП-ДБ, ГЕРБ и ДПС, при това с решаващото участие на Бойко Борисов и Делян Пеевски. Въпросът е: кое е по-важно, но също и кой каква цена ще плати накрая?
|
|
