Явор Гърдев: Да отстояваме границите на човешкото     |
__ 1 __
04/11/20
16:13:24 |
Ние имаме изнеженост за това какво представлява истинският живот. Това, че са ни били спестени много работи, ни е направило лесно уязвими. Хората, които са преживели бомбардировките на София например, гледат на това по-трезво.
Този опит ни калява и ако има положителен ефект от него, той е, че ни придърпва към реалностите на живота. И колко трудно този живот е бил отстояван във вековете преди нас.
Наложи се да се разделим по логиката на библейската притча - в първоначалното райско състояние конфликтът стана смъртен, стигна се до ритуално убийство. Оформиха се две крайни гледни точки - ние вече не можем да съществуваме без конфликти. Имам чувството, че като общество имаме нуждата да бъдем в постоянно пререкание. |
| Явор Гърдев: Защо и хора на изкуството поискаха оставките на Борисов и сие |
__ 2 __
04/11/20
16:21:57 |
Защо чак сега?
Мнозина намират, че това е станало късно. Аз съм изненадан, че въобще стана. Защото хората на изкуството са различни и рядко гледат в една посока.
Мобилизацията на интелектуалците сега е изключителна. Толкова много хора със силно изявени и често различаващи се индивидуални мнения и позиции, особено в детайлите, успяха да се обединят около определен брой тези, с които единодушно са съгласни.
Позициите, които изреждат в писмото, са категорични и недвусмислени: Моделът "Борисов-Доган-Пеевски" е довел до разграбване на обществения ресурс и тежка криза на доверието в обществото, достъпът до европейски фондове е станал жертва на "задкулисно манипулиране", Народното събрание е превърнато в "придатък на премиера", държавната политика в областта на културата е довела до фаворизиране на кича и посредствеността на всички нива и редица други.
Обезпокоен съм от сериозния упадък в културата на взаимоотношенията. Това е ендемичен проблем, който се отразява и на политиката. Агресията към другия на вербално, психическо, а дори и на физическо ниво, незачитането на личното пространство и достойнство се превръщат в норма на взаимоотношенията. Тези неща ме отчайват, защото усилват усещането ми за самота, за социална самота. |
| Към випуск 2023: Градете и пазете идентичността си на човеци! |
__ 3 __
25/05/23
15:03:45 |
Изключително съм развълнуван от честта да се изправя тук пред вас точно днес, в този вододелен момент, когато отбелязваме не само 30-ата годишнина от възобновяването на дейността на Американския колеж в София.
Вие завършвате средното си образование в годината, в която езиковите модели на изкуствен интелект преминаха в режим на масова достъпност. Този маркер бележи старта на принципно нов етап в развитието на технологиите, с което ви отличава не само като представители на вододелния випуск, но ви причислява и към поредното в историята граничното поколение.
Склонен съм даже да мисля, че в недaлечно бъдеще маркерът AI, под знака на който завършвате средното си образование днес, може да се окаже идентификационно много по-важен за вас дори от маркера, под чийто знак сте родени, а именно Gen Z, "първото истински дигитално поколение", с чиято поява Гутенберговата епоха, траеща вече около пет века и половина, окончателно залязва.
Преди време се изкушавах да мисля, че моето поколение ще е първото и последното, което ще се разпръсне по света, след като е преживяло началото на прехода и чрез емиграция е решило да си спести социалните катаклизми, последвали от него.
Радвах се, разбира се, да имам съученици от Класическата гимназия, при които да мога да отида в почти всеки по-голям американски и европейски град и в големите университетски центрове на двата континента. Бях даже сигурен, че един ден ще се окажа в привилегированата спрямо тях позиция на носител на по-богат на сътресения източноевропейски личен опит. Мислех си, че те, разселилите се по света, мои приятели, ще обитават безметежно комфорта и сигурността на едни по-стабилни откъм социални катаклизми места.
По-късно обаче ми стана пределно ясно, че нито днес, нито вероятно в цялата история на света е съществувало поколение, което да е било цялостно застраховано срещу превратностите на живота и да се е радвало на напълно безметежен жизнен цикъл.
Убедих се, че обществените катаклизми, насред които живея и от които даже имам дързостта понякога да се оплаквам, не са много по-различни от катаклизмите, които се случват около домовете на собствените ми успешно емигрирали съученици. И че дори в най-напредналите технологично, икономически и социално точки по света понякога можеш да се окажеш заобиколен от хора, които още доизносват скъпите си и елегантни костюми, но вече живеят на улицата след спукването на поредния икономически балон и обитават кашони, подпрени на стените на къщите на собствените ми съученици.
Затова ми се струва, че във времето на предизвикателства от страна на изкуствения интелект, най-важното нещо и от тази, и от онази страна на океана, ще бъде как присъстваме в собствения си живот. Защото само интензивността на присъствието в собствения ни живот може да му придаде смисъл и да ни дари с истински житейски опит.
Защото улесненията, които ще ни донесе ерата на изкуствения интелект, отново няма да успеят да направят хората, които отсъстват от собствения си живот, по-щастливи. Дори и да достигнем в рамките на собствения си живот до така любимата на Реймънд Курцвейл точка на сингуларността.
Даже и да решим въпроса със съхраняването на съзнанието си извън собствените си тела и успеем да станем по някакъв особен начин "безсмъртни", пак няма да можем да решим въпроса с "отсъствието" от собствения си живот.
Защото за този, който отсъства от собствения си живот, краткото или дългосрочно удължаване на живота само ще удължи скуката и тегобата на едно първоначално отсъствие. Поради което ми се струва, че най-важният въпрос за поколението под знака на изкуствения интелект ще бъде не толкова в какво този интелект ще успее да ни помогне, колкото в това какво ще остане на нас да правим с живота си ние, подпомогнатите. Какво ще ни остане за вършене? Какво точно ще ни остане на нас?
И макар да се успокоявам, че точно моята режисьорска професия, която разчита главно на прякото и директното общуване с други хора, както и на личното ми присъствие в тяло, едва ли ще бъде от сериозно засегнатите от изкуствения интелект, все пак ясно си спомням как като малък по телевизията гледах някакъв филм, в който персонажите бяха постигнали безсмъртието, нямаха никакви проблеми за решаване и отегчено се излежаваха на един плаж, не знаейки какво да правят нито със себе си, нито с живота си. Скучаеха, едва-едва намираха сили бавно да произнесат по някоя дума и нямаха воля дори да се надигнат.
Начин на пребиваване в света чрез правене. Чрез действие. И ще видите, че именно споменът за това усилие може да се окаже и центърът на вашата идентичност. Усилието да си правил нещо с ръцете си и с ума си, да си изписвал букви, да си рисувал форми, да си съчинявал текстове... Усилието като идентичност. Усилието като начин да си спомняш кой си.
А паметта за това кой си съвсем скоро може да ти бъде нужна, защото ако нещо друго изписва буквите, рисува формите и съчинява текстовете ти, съвсем скоро няма дори да знаеш кой си. Както аз като дете за известно време не знаех кой съм заради един полски научнофантастичен филм, в който разрязаната в някаква екранна схватка кожа на един от персонажите ненадейно разкри сложен и фин технологичен механизъм в ръката му, разконспирира го, че е всъщност робот.
Поради моята тогавашна безвъпросна емпатия и наивна вяра в реалността на филмовите образи успях трайно да си внуша, че самият аз съм хуманоиден робот и че ако някога попадна в болница или клиника за спешна хирургия, тази моя тайна ще бъде разкрита и ще се окажа отхвърлен от хората, понеже не съм от техния вид. Така за известно време развих съвсем реален страх от всякакви медицински заведения. Не по обичайните причини, а от страх да не бъда разобличен като нечовек. Неспокойствието ми постоянно нарастваше поради това, че нямаше как да проверя истината за себе си и оставах в мъчително неведение, докато подозренията ми се увеличаваха. Нямах куража да разрежа дълбоко ръката си, за да проверя кой съм, и страховете ми достигнаха невиждани нива.
Един ден обаче се наложи родителите ми да ме заведат на рентгенова снимка. Това, казах си, ще бъде краят. Сега родителите ми първи ще разконспирират вътрешната ми идентичност на робот. Самата ми роботска същност щеше да излезе наяве. Щяха да ме разобличат, отхвърлят, изоставят и обрекат на самота. Вътрешно се подготвих да понеса последствията от това, че ще ми се наложи принудително да изляза от килера и всички да разберат, че аз, роботът, досега съм имал наглостта да се представям за човек, без да съм.
За щастие рентгеновата снимка отведнъж ме възвърна към идентичността ми, но това все още беше в епохата на преклонение пред науката и нейните верифицирани от реалността достижения. Тогава легитимността ми на човек рязко се възвърна в собствените ми очи понеже все още имаше общо съгласие, че рентгеновата снимка удостоверява реалност, чиято достоверност може да бъде колективно потвърдена с общо съгласие, докато днес вече съвсем не е така.
"Само интензивността на присъствието в собствения ни живот може да му придаде смисъл и да ни дари с истински житейски опит"
Днес нищо не е достатъчно авторитетно, всеки преценява сам и доказателство за това е и възвърналото се в последните два дена, по време на писането на тази реч, мое усещане, че отново, както тогава в детството, започвам да губя личната си и даже човешката си идентичност.
Първо, докато пишех първия параграф за изкуствения интелект, се подсетих за предговора към пиесата на немския драматург Хайнер Мюлер "Квартет", в който той обяснява, че като започнал да пише пиесата, усетил как нещо в стила му на писане допълнително се е автоматизирало поради факта, че за първи път използвал електрическа пишеща машина. Ударите по клавишите вече не изисквали същата сила на натиск както при механичната пишеща машина, от което и текстът ставал някак по-автоматичен.
Подобно усещане имах и аз през 90-те, когато преминавах от механична пишеща машина към компютърна клавиатура. Първоначално толкова силно блъсках по клавишите, че пръстите ми посиняваха. Толкова силна беше инерцията на все още непроменената ми Гутенбергова печатарска душа. Но и аз усетих как нещо в писането ми се автоматизира. Писането беше станало лесно обратим процес и вече не се налагаше да обмисляш толкова добре изреченията си предварително, за да не се налага после да мажеш по напечатания лист с течен коректор. Вече можеше да си пишеш и редактираш колкото ти душа иска, да се връщаш назад и безболезенено да триеш и поправяш. Текстът вече не изискваше толкова ясна мисъл от самото начало, а позволяваше постепенен синтез, докато накрая изгради и изведе смисъла си.
Но тогава все още не губех авторската си идентичност. Започнах да я губя отново едва онзи ден, когато във връзка с първите две страници на тази реч, които бях написал, отворих в интернет един от многото детектори за съдържание, генерирано от изкуствен интелект, и вкарах за проверка текста, който бях написал до момента.
Детекторът уверено ми съобщи, че текстът е в голямата си част продукт на човек, но частично е генериран от изкуствен интелект. Това ме стресна и събуди детския спомен за онзи полски филм за робота. Мълниеносно развих рецидивен страх от скрит роботизъм, взех да губя идентичност и веднага написах горните три абзаца, за да разкрия честно детските си терзания.
Бях напълно уверен, че съм написал текста сам, когато детекторът се усъмни и в този факт, пак частично. Взех да се съмнявам и в текста, и в себе си. Вече не знаех не само какво съм написал, но вече и кой всъщност съм.
Разрових се в интернет и разбрах, че според Rolling Stone цял клас от тексаски университет временно не е могъл да се дипломира, след като професорът им използвал по неправилен начин ChatGPT, за да провери дали студентите не са използвали изкуствен интелект, за да генерират дипломните си работи. Полазиха ме ледени тръпки при мисълта как днес, след като чуете тази реч, ще я проверите с детектор за генерирано съдържание и ще бъда обвинен в умишлено фабрикуване на несъществуващи детски фобии.
Само и само да започна да изглеждам на детектора повече човечен и по-малко машинен, започнах да реконструирам изреченията си. Доста се потрудих, за да получа от машината по-добро съотношение в полза на човечността на текста си.
Накрая поставих текста в друго приложение и му дадох задачата да повиши гладкостта. То започна да ми предлага алтернативни изкази на същото съдържание. Някои от тях приех и отново налях текста в детектора за машинно генерирано съдържание. Оказа се, че след компетентната намеса на предишната машина процентът на човечност спрямо този на роботизъм в текста ми рязко е нараснал.
Отдъхнах си с облекчение и започнах да подобрявам текста в посока към "човечност" под стриктния контрол на машина. Не спрях да редактирам, докато не прехвърлих деветдесетте процента човечност според трите верификационни критерия - предсказуемост, вероятност и модел.
Едва тогава с пълна сила ме споходи мисълта за невероятното унижение да седя и да се подмазвам на машина да ме признае за човек. Тук и спрях.
Къде ще спрете вие, уважаеми зрелостници от випуск 2023, и ще спрете ли въобще, предстои тепърва да разберем. Всичко е във вашите ръце, сърца и умове. Градете и пазете идентичността си на човеци! |
|
