Иван Вазов е точният писател в точното време     |
__ 1 __
10/11/21
23:01:28 |
Дневник публикува доклада на литературния историк проф. Милена Кирова от Софийския университет, посветен на Иван Вазов. На 22 септември се навършиха 100 години от кончината на класика и по този повод се състоя научна конференция
Доклад на литературния историк проф. Милена Кирова от Софийския университет, посветен на Иван Вазов. На 22 септември се навършиха 100 години от кончината на класика и по този повод се състоя научна конференция.
Първенството на Вазов в изграждането на модерната българска литература е клише. Поне от времето на д-р Кръстев, който, в един от най-злостните текстове, посветени на него, твърди: "Иван Вазов е първият български писател след Освобождението, който създаде в миниатюр цяла една литература лека-полека обгърна всички литературни видове". Когато Вазов умира, това твърдение се превръща в аксиома; буквално на другия ден Гео Милев извиква в публичното пространство: "Преди Иван Вазов нямаше българска литература". И по-нататък: "Нему България дължи своята култура".
С цялото си творчество и не по-малко със своята обществена дейност, включително като политик, Вазов изразява и дори въплъщава тези нагласи. Но когато - на 23 септ. 1921 г. - Гео Милев ги преекспонира в своите публични думи, той вече усеща, че смъртта на Вазов бележи края на тази епоха.
Ние обаче ще се върнем назад, за да видим как младият Вазов е поставил нейното начало в България. На 31-годишна възраст той става председател и на практика основател на Пловдивското научно-книжовно дружество, сам редактира неговото списание, озаглавено "Наука", което ще бъде признато за "първото сериозно научно-литературно списание след Освобождението". Загребвайки цялата световна наука в едно списание с преобладаващо литературен характер, Вазов строи културна действителност върху основата на нейната изразимост чрез слово. "Записките" на З. Стоянов например се появяват в раздел "По науката и социологията".
Днес може да ни се стори, че този подход е опростявал потребността от научна култура в следосвобожденска България. Тогава обаче Вазов бил критикуван, че публикува материали, предназначени "за малкото наши и образовани хора". Той обаче е с крачка напред, защитавайки модерността на европейската наука, която "така много се е разклонила и омноговидила", че е невъзможно да бъде представена в едно списание; нужни са книги. И тъй като книги няма, Вазов и К. Величков създават прословутата "Българска христоматия" - изключителен пример за това как литературата и всички хуманитарни науки могат да работят в предмодерен синтез, за да положат основите на модерното научно съзнание в българската държава.
|
| Няколко от дългата върволица с примери |
__ 2 __
10/11/21
23:02:55 |
Нерядко, наричайки Вазов "пръв", литературните историци говорят с някаква доза метафорично преувеличение. Взирането в "малките автори" и "дребните факти" никога не е било приоритет на нашата литературна история и се практикува с повече видимост едва през последните двайсет години. То обаче е способно да коригира "големите" и ефектни твърдения. Даже студентите знаят, че Вазов е автор на първия български роман. Романи обаче е имало и преди да се появи "Под игото".
Подобно стои въпросът и с "Неотдавна" - творба, наричана малко гръмко повест, чествана като начало на следосвобожденската мемоарна вълна. Освен че спомени се събират и пишат още преди Освобождението, включително в далечния и тъмен Диарбекир, "Неотдавна" има и свои предходници вътре в България.
Така че Вазов е пръв, но не винаги в буквалния смисъл на думата, а само в осветената част на публичното пространство. Митологичната аура в по-късно време също работи така, че да се осветят тъкмо местата на неговата изява. Това повдига важния въпрос за първенството на културните факти във всяка епоха.
Вазов "създаде цяла литература в миниатюр ... лека-полека обгърна всички по-важни литературни видове", казва първият ни професионален критик. "Нямахме нищо, трябваше всичко", ще каже самият Вазов.
Архитектурният характер на неговите усилия се вижда най-ясно в строежа на жанровата система. Ако си спомним за френския философ Гастон Башлар и неговото твърдение, че всяка къща е реплика на устройството, наречено космос, Вазов строи тъкмо космоса на българската литература, при това с онази характерна за него отдаденост, с която строи къщи в местата, в които живее. За нуждите на първото литературно-научно списание и малко по-късно на първото чисто литературно списание "Зора" той създава първата повест, първия пътепис, първия разказ...
За нуждите на публичния културен живот се появява първата драматизация на стихотворен текст: "Загорка" става "Руска" през 1885 г.; заедно с К. Величков създават първата колективно написана пиеса "Господин Мортагон". Щом говорим за театър, трябва споменем и това, че Вазов пръв и настоятелно пледира за основаването на държавно финансирана театрална трупа още в началото на 80-те години.
Деветте поеми, които създава в периода 1879-1891 - от "Видул" до "Тръносливката" - стъпват на възрожденска традиция, но реализират на практика всички варианти, възможни в лиро-епическия синтез, специфичен за жанра поема, поне до края на Първата световна война (а може би дори по-нататък, защото открих, че се е появило определението "първата фентъзи поема" за "В царството на самодивите"). "Моята съседка Гмитра" е първата хумористична поема, а "Кихавицата на Саллюста" - първата алегорично-сатирична поема, както и първата поетическа мистификация - поне доколкото на мен е известно.
Българският разказ става кратък тъкмо в лабораторията на пътя, изминат от Вазов между 1882 (разтегнатия "Хаджи Ахил") и 1885 (христоматийно прибраният "Стоенчо из Ветрен", по-известен с по-късното си заглавие "Иде ли?"). "Един кът от Стара планина" (1882) е не просто първият самостоятелен пътепис, той задава образец, полага печелившата формула, в която целият жанр ще се практикува и ще бъде популярен в българската литература поне половин век напред.
Скъсявайки редицата на възможните примери, ще завърша с един, който рядко се споменава. Вазов изглежда основател на българската научна фантастика с разказа "Последният ден на ХХ век", публикуван на 30 дек. 1899 и преработен в началото на 1912 година. Текстът е обсъждан като научна фантастика, защото представя технически изобретения като фоноскоп, флигтвег (или летящ велосипед), зъбчата железница и високоскоростни транспортни средства.
Компетентната проверка обаче показва, че всички те са съществували - като действителност или поне като патентован проект - до края на 19 век; остава ни само определението социална фантастика, опряно на визии като руския Цариград, българската флота в Кавала или световния туристически център навръх Копитото. Да кажем, че Вазов е слаб фантаст, просто няма да бъде точно. Защото Вазов изобщо не е фантаст. Той е мечтател, способен да насели мъглявото бъдеще с конкретни фигури и прояви на своя национален идеал.
Списъкът с основополагащи жестове продължава извън архитектониката на жанровата система. Още първата следосвобожденска стихосбирка на Вазов, "Гусла" (1881) чертае линията на социалния критицизъм в българската литература. Част от тези стихотворения са написани в Берковица, т.е. по-малко от две години, след като българската държава става действителност.
Още преди да бъде запомнена от предговора към първия том на "Записките", концептуалната опозиция вчера-днес, решена в романтически-носталгичен план, вече е изразена и в поезията, и в публицистиката на Вазов. Разказът "Нов свят и нови люде", по-известен като "Кандидат за хамама", е първият образец на депутатската тема в българската литература. Образът на поета "именно като поет, с неговата психология и съдба", за пръв път "се обособява така определено и ярко" в поемата "В царството на самодивите". Дори първата художествена книга с илюстрации се появява вследствие на замисъла, усилията и безкомпромисната взискателност на нейния автор Вазов.
Ще прекъсна списъка на успеха, за да припомня едно друго и безспорно клише: Вазов е нашият пръв професионален писател, но пак с уточнение за неговата валидност. Вазов не е "професионален писател" в точния смисъл на това понятие: човек, който се издържа само с писателски труд. Не са толкова важни дребните административни позиции, които заема до своята 30-годишна възраст.
Но Вазов е политик през оставащите 41 години - с ясно изразена принадлежност към консервативната Народна партия на Ив. Евстратиев Гешов. Той е сред нейните основатели, народни представители и емблематични лица. Стига до постовете председател на Областното събрание и подпредседател на Постоянния комитет (изпълнителен орган, равностоен на правителство) в Източна Румелия, при това в очевидно нарушение на нейния Органически устав, тъй като няма висше образование.
Веднага след възобновяването на Народната партия (1894) става депутат в Осмото (това са онези избори, които печели шайката на бай Ганьо според Ал. Константинов) и после в Деветото ОНС; министър през 1897-1899 г., общински съветник в София в началото на новия век; депутат в Петото ВНС през 1911 година.
Противно на фактите, никога не сме мислили за Вазов като за политик или поне като за политик-писател. Митологичната логика има свои закони, сред които тъкмо реализмът няма определяща роля. Много по-важно е това, че искаме Патриарха на българската литература да бъде само писател. Вярно е, иска го и самият Вазов.
Трябва да се чувстваш професионален писател, за да се изправиш срещу настойчивата и дълготрайна традиция да се преработват свободно чужди текстове за нуждите на българския театрален живот. Вазов въвежда практиката на авторската драматизация - най-напред с "Руска", после с "Хъшове" и т.н. Той заявява литературния текст като неприкосновена частна собственост и се бори за своята собственост при условие, че първият Закон за авторското право се приема в България едва през 1921 година.
Борбата му трае с десетилетия и трасира граница между две епохи, между два типа съзнание на българската интелигенция. Бихме могли да я означим като конфликт между предмодерната представа за народен поет и модерната идентичност на държавно легитимирания Народен поет.
Стихотворението "Радецки", второто поред посветено на Ботев, е написано в ранното лято на 1876 г.; с него завършва първият вариант на стихосбирката "Пряпорец и гусла". То бързо напуска границите на емигрантската общност и достига България, вече във вид на песен. Четири години след Освобождението един софийски книжар, някой си Павле Лютов, препечатва цялата стихосбирка под заглавие "Народна и стара песнопойка". Липсвало му едно стихотворение, защото листът бил скъсан, но бързо решил проблема, като добавил друго стихотворение, "Христо Ботев", от анонимен автор, публикувано по страниците на в. Нова България.
Така през 1882 г. Вазов се оказва жертва на своята популярност и бива експроприиран като народен поет в традиционния смисъл. Впрочем така са започнали да го наричат още от 1881 г. някои пловдивски вестници, влагайки във фразата едно междинно значение: "известен поет", или "поет за народа".
Вазов обаче страни от такъв вид народност, не го блазни подобно присъствие в народната памет. За него то е синоним на овехтели и демодирани нрави, които правят възможна кражбата на художествен текст. Точно в това упреква Петко Славейков с неговите "Смешни календарчета" и "Любовни песни", откраднати целиком от сръбски и гръцки" .
И бърза да се разграничи - не толкова от своя някогашен учител, колкото от епохата, в която той е бил нужен като "баща на българската литература"и "народен поет": "Време е дошло, щото шашармата, която имаше цена и смисъл в една друга епоха, да отстъпи място на разумът и на истинските таланти". На импулсивните опити за "народна" експроприация Вазов реагира като гражданин на модерна европейска държава: "Това е една чиста кражба на частна собственост, която се преследва от законите на всички господарства".
Преходът от "народен поет" към Народен поет е официализиран през 1895 г. с институционалните механизми, които са притежание на модерната нация. Той обаче е започнал доста по-рано и пак с институционалната намеса на българската държава. Още първият владетел на Княжеството усеща държавностроителния потенциал на символичната функция Народен поет.
През 1883 г. - по време на официална визита - той подарява на черногорския княз Никола не някоя свята реликва, а съчиненията на Вазов, събрани в "скъпоценна и твърде изящна подвързия". Оценявайки символиката на жеста, направен от първия български княз, в. "Съединение", и също от институционална позиция, изразена в употребата на 1 л. мн. ч., заявява: "Като се радваме за заслуженото високо оценение, което се отдава на хубавите творения на талантливий г. Иван Вазов, ние желаем да ги видим час по-скоро събрани и напечатани в една колекция, за да може да си ги има всеки българин".
Едва ли ще се учудим, че първото нещо, което прави Вазов, след като пристига от емиграция и сколасва да завърши първия вариант на романа "Под игото", е да подготви издаването на своите събрани белетристични произведения - "Повести и разкази" в три тома (1891-1893). Признанието не трябва да се очаква по маниера на старите времена: "да каже нявга народа". В условията на една модерна държава то трябва да се провокира и доказва с актуални граждански жестове. Нацията има нужда от свой Народен поет, но и поетът трябва да помогне на своята нация да го разпознае като Народен. А Вазов има и самочувствието, и съзнанието на модерен национален творец.
Казвайки отново "модерен", вече съм стигнала необходимостта да посоча връзките между творчеството на Вазов и онзи вид културна модерност, който наричаме модернизъм. Може би забелязахте как преди малко го цитирах да казва: "Време е дошло щото шашармата, която имаше цена и смисъл в една друга епоха, да отстъпи място на разумът и на истинските таланти". Тези думи са изречени през 1884 г. и са насочени пряко срещу Петко Славейков. Двайсет години по-късно не друг, ами синът на Петко повтаря същата теза за двете епохи, за двата вида литература в историята на българската култура.
За пръв път в статийката "Поети" (1902), той сблъсква "онази епоха" с "нашите потребности" днес - опозиция, която подробно ще обговори в голямата статия, симптоматично наречена "Българската литература преди и сега". Тук вече Вазов се е оказал откъм страната на "старите", в страната-преди, а синът Славейков мисли себе си в термините на "разумът и на истинските таланти". Това обаче няма голямо значение, защото контрастното разделение си остава същото, заедно с потребността да се мисли развитието на българската литература в концептуално предположени опозиции. И не Пенчо Славейков, а Вазов стои в началото на тази традиция; липсва му само фразата "млади и стари".
Ще отида още крачка напред, като кажа, че Вазов е първият есенциален концептуалист в българската литература. Забелязва го д-р Кръстев, когато е 22-годишен и все още се възхищава от "Епопея на забравените" и "Сливница".
"Онуй, що окрилява Вазова до гигантски полет, не е индивидуалната личност, а идеята, що се е въплътила в техний характер; пред нея скланя той глава, нея обожава". И още по-ясно: "Той е идеалист не само в днешната, но и в античната, платоновата смисъл на думата - той се вдъхновява и живее от идеи, идеали".
Трудно е да си представим по-голям бранител и строител на българския език от Вазов - не само в неговото творчество, но и в поредица директни изяви в публицистиката и в обществената му дейност. Тази линия започва още в началото на 80-те години и продължава четири десетилетия, маркирана от жалони като стихотворенията "Българският език", "Родната реч", "Езикът наш", разпръснати в различни стихосбирки от различни години. Вазов при това защитава възгледа, че тъкмо литературният, естетически обработен език трябва да легне в основата на книжовната норма.
В същата година, в която написва "Българският език", той публикува и статията "Българските граматики". Критикувайки нашите "невежествени граматикописатели", той категорично твърди, че не те, а "талантите, писателите" могат единствени да "формират езикът и да му дадат какъв-годе траен отпечатък". Малко преди смъртта си Вазов повтаря същата теза: "Езикът е жив организъм. Той расте, развива се, видоизменява се. Навярно в бъдещите времена под усилията на големи таланти той ще се усъвършенствува повече, ще се облагороди, той ще носи печата, който му даде длетото на талантливи майстори - от Ботйова до Яворова и Кирила Христов".
Година по-рано е направил равносметка на своите усилия, признавайки, че онези, които са се оказали най-близо до неговия идеал за развитие на българския език, които са го направили "гъвкав, преливен, ярък в звуковете си, разнообразен в интонациите си ... музикален", са поетите модернисти, т.е. символистите от времето до Първата световна война: "Плеядата млади поети и повествователи, от Яворова до днес, ни дава една чиста българска реч. Само затова аз прощавам на модернистите поети - а сегашните, с малки изключения, са модернисти. Техният модернизъм рано или късно ще изфиряса ... но езикът им ще остане, скъпо достояние на бъдещите самобитни поети".
И наистина, ако има произведения, достойни за характеристиката, дадена от самия него, то те принадлежат на творци като Яворов, Лилиев, Дебелянов... Яворов е умрял твърде рано, но други от символистите осъзнават своята връзка с Вазов. Запитан от Петко Тихолов какво даде Вазов на българската поезия, Лилиев отговаря: "Чувство за език - ясен, точен, извънредно живописен Вазов постига самия дух на езика, неговото стилово богатство."
Гео Милев също не пести похвали, говорейки за усилията на Вазов: "Иван Вазов създаде българския език, като го направи тъй пластичен, щото да може изрази всичките мисли и трептения на човешката душа" .
Понякога ние просто забравяме, че Вазов и Лилиев, още повече Вазов и Яворов живеят в една и съща епоха, че модернизмът наистина може да "изфиряса", но задачите и целите на тази епоха са били общи за тях.
Спрях се толкова дълго върху генетичната връзка между Вазов и модернизма, не за да напъхам двете явления - като матрьошки - едно в друго, а защото искам да подчертая може би най-важната особеност на българската литература от Освобождението до Първата световна война: нейната способност за културен синтез, специфичното умение да обединява в своята практика явления и процеси, които в други случаи са се развивали дълго и постепенно.
С продължителността на своето дело Вазов е характерен пример, епитом на тази способност. Нещо от неговото творчество винаги може да бъде "първо". Пак д-р Кръстев казва, преди 115 години: "Историческата роля, която се пада на един автор, зависи на първо място от историческия момент, в който случаят го е поставил да живее и да действа" .
Вазов е точният писател в точното време. Само си представете какво би правил подобен писател днес... |
| Вазов - поетът съдия в Берковица |
__ 3 __
15/11/21
14:31:11 |
Двете юбилейни Вазови години (2020-а и 2021-а), посветени на 170 години от рождението и 100 години от смъртта на именития писател, сякаш "позабравят" един кратък епизод от ранния му живот. Иде реч за кратката съдийска кариера на Вазов от февруари 1879 г. до септември 1880 г., когато изпълнява длъжността на председател на Берковския окръжен съд.
След преминаването на руските войски в български земи през юни 1877 г. Вазов е назначен от княз Черкаски на дребна чиновническа длъжност в Свищов - "регистратор" към губернатора Найден Геров. Малко след това е освободен и командирован в Русе, а тук Вазов получава назначение "чиновник за особени поръчки" към губернатора.
В края на април 1879 г. изтича фиксираният от Берлинския договор 9-месечен срок за руска окупация на България, тогава "всичко будно и грамотно се заловило за чиновничество, понеже нуждата от държавни служители била голяма" (по думите на изследователя Ю. Трифонов). Така Вазов получава назначение от императорския комисар Лукиянов за председател на Берковския окръжен съд, а това станало на 19-и февруари 1879 г.
Вазов с облекчение приема това - било заради мръсния русенски въздух, "пълен с прах и миризми", било заради неспирните гуляи с руски офицери край река Дунав. Дори бил прегледан от двама лекари, които изразили съмнения за туберкулоза.
"За Берковица - пише по-късно той - заминах с парахода през Лом и от тук с (пощенска) кола през Кутловица. Тоя период от своя живот съм описал на много места и главно в "Нова земя" (част III) и в "Митрофан". В града Берк овица, разположен в разкошните разклонения на Ком, с обилна зеленина, сенки и здрав балкански въздух, аз скоро се поправих и за пръв път обикнах страстно величествената природа. В Берковица ме очакваха вече членовете на съда, които "обезсмъртих" по-после под имената на Митрофан, Дакито и Дормидолски.
Те ме настаниха в къщата на берковския първенец Клисурски, докато ми се намери квартира в една парясана турска къща до самата река, в която нямаше никакви мебели, та единият от членовете на съда ми зае един дървен креват. По-после аз си набавих и столове, и друга покъщина. В същата къща се помести и прототипът на Дормидолски, който скоро след това се ожени за една покръстена туркиня Елена. При нея се прибра и друга една покръстена ханъма Зихра (Параскева, Прасковня, Пеша), млада, черноока 19-годишна жена на един турски бей, който в пияно състояние бе паднал в една река и се удавил".
В къщата, където е живял Вазов, сега е устроен хубав музей.
Но как 29-годишният Вазов се отдава на съдийско поприще за година и половина, след като не е юрист и няма университетско образование? Това е обяснимо, тъй като постигането на националния идеал на Освобождението изисква бърз градеж и на нови държавни устои. А отгледана интелигенция от българи тогава няма. Юристите, учили пълни или непълни курсове из Западна или Средна Европа, се броят на пръстите на едната ръка; но за тях привлекателни са високите постове в новия Върховен съд, министерството на правосъдието или апелативните съдилища.
Притичат се на помощ родолюбиви българи от Бесарабия, учили из руски университети, или чужденци с висше образование. По тази причина на съдийски и прокурорски длъжности се назначават грамотни и будни граждани, а също и на постове из цялата администрация. В този кадрови "поток" попада и Иван Вазов в условия на нарастваща поетическа популярност.
Ала не само кадровият дефицит препятства младото българско правораздаване. Законовите правила са твърде неясни и преплетени, а това в ръцете на недоучили съдии и прокурори е предпоставка за абсурдни и комични ситуации. Всъщност османското наказателно законодателство дълги години след Освобождението не е отменено. Наред с това започват да действат и Временни правила за устройство на съдебната част, утвърдени от императорския руски комисар. Ала най-силен източник на право за "импровизираните съдии", както ги нарича сам Вазов, са били местните обичаи и вътрешното чувство за справедливост и морал.
Така Вазов започва да правораздава, а освен това е и председател на съда. Наред с него заседават и местни съдии и съдебни заседатели, а делата са предимно углавни (наказателни) и граждански. По това време из българските градчета специално построени съдебни сгради няма, най-често се ползват бивши конаци или други по-представителни помещения.
Една заличка обикновено съчетава функции на съдебна зала, съвещателна стая за вземане на решения, канцелария и архив. В началото страните се подканят да се споразумеят, а често това е съпътствано от "крепко словце" на някой от съдиите или чиновниците. Полага се и клетва върху Евангелие и кръст. Място за публика почти никога няма.
Съдията Вазов е доволен от своята съдийска служба.
От друга страна, местното население също не е било недоволно, откривайки специфичните черти на милост и човещина у младия съдия. Човеколюбие - това е по моему главното достойнство на Вазовите текстове, почерпено може би от берковския престой.
Вярно е, че Вазовото творчество винаги се "проектира" върху траекторията на националната ни съдба; това се случва десетилетия наред и по тази причина среща всенародна обич. Ала има нещо друго, което (сякаш) подценяваме - Вазовите хуманизъм и човеколюбие. Вгледай се внимателно, читателю, в романа "Нова земя" например, наподобяващ Толстоевия "Ана Каренина". Няма как да не усетиш кротко човеколюбие, когато Вазов лаконично пише за някои безчинства срещу останалото турско население или за осмивания Гаврил Кръстевич ("Треперко Паша").
В Берковица поетът се отдава на "спокойни преживявания и тихо съзерцание" (по думите на проф. Никола Саранов). А при посещение на княз Александър I Батемберг в града през септември 1879 г. специално благоволение е оказано на председателя на съда, като монархът го приканва и в бъдеще да работи и обогатява българската поезия чрез своя талант. Да дадем думата на самия Вазов:
"Животът ми в Берковица съвпада с един от най-плодовитите периоди в моето творчество. Физически укрепнал сред хубавата природа, почувствал се възроден, напълнял, добре гледан от Зихра, поставен в една среда, пълна с оригинални типове, и сериозни, и комични, между едно население, запазило своята примитивност, не само поет, но и председател на окръжен съд, аз почерпих от Берковица голям брой сюжети, които отчасти обработих много по-късно".
Там поетът пише поемата "Грамада", пресъздала местен обичай: хвърляне на камък на определено място и произнасяне на клетва срещу чорбаджии от по-старо време, поставили се в услуга на турците. Грамадата растяла и се превръщала в нещо като "народно наказание" и "нравствен линч"! В града Вазов пише и поемата "Моята съседка Гмитра", стихотворенията "На Ком" и "Малини", а по-късно ще добави местни сюжети в романа "Нова земя", в поемите "Зихра" и "Загорка", както и във великолепната сатирична повест "Митрофан и Дормидолски".
А ето как описва униформата на съдията Вазов един от познавачите - проф. Никола Саранов:
"Той е бил наричан "председателят с червената фуражка", понеже ходел в делнични дни само с фуражка, обшита с червени шарени гайтани, а в празник - със сабя, прикачена през рамото с червена, 4-5 пръста широка лента, шинел с лъскави металически копчета и пагони". Това поведение е в изпълнение на заповед на министър Т. Бурмов председателите на окръжни съдилища да бъдат облечени в униформа на руски щатски съветници, която се е състояла от военна шапка, редингот с позлатени копчета и пагони, препасан с шпага. За съжаление няма запазена снимка от съдийския период на поета, а най-популярен е рисуваният портрет от художника Николай Евров. Той пък копира снимка на Вазов като чиновник в Русе, пазена днес в Националния литературен музей.
Появяват се обаче известни настроения срещу работата на Берковския съд. В излизащия по това време в София консервативен вестник "Витоша" започват публикации срещу някои съдебни решения, както и по повод поведението на съдии и заседатели, включително на самия Вазов. Зачестяват и анонимните доноси, облаците се сгъстяват. Аз отдавам това на нарастващата популярност на Вазов като поет, предизвикваща завист, както и на политически страсти. Ето част от анонимна дописка във вестника:
"Освен това ние си позволяваме най-искрено да кажем г-н Вазову, че той по-добре ще стори, ако бъде или само поет, в което ще по-да сполучи, или само съдия; ... за да не прави неволно, от незнание, такива погрешки... Като съдия г-н Вазов ще стори по-добре, ако се научи да бъде по-внимателен и бърз в извършването на длъжностите по службата си, милостив, справедлив и безпристрастен към всичките граждани в раздаването на правосъдието, нежели да пише недописани Идилии и недоправени Видуловци, като че само тия са ни вече ексик!"
Вазов пише опровержение до вестника, но редакцията му отговаря с подигравателно антрефиле. Вазов пише отново до вестника, за да поиска името на анонимния дописник, но отново получава подигравки. Зачестяват и други необмислени и неподписани обвинения. Това вероятно достига до министъра на правосъдието, който предлага на съдията Вазов преместване на длъжност "помощник-прокурор" при Видинския окръжен съд. Ала гордият поет намира това за понижение. На 15-и септември 1880 г. от Берковица пише телеграма до министъра:
"По домашни обстоятелства и други повелителни причини съм принуден да се откажа от длъжността помощник-прокурор във Видин, где благоволите да ме назначите, и поднасям оставката си".
Смъртна присъда на куче
Смъртната присъда на куче съпътства подигравателно Вазов десетилетия наред. Как се случва тази съдебна грешка? Домашно куче, собственост на Михал Първанов от Берковица, изяло на пчелина на Еленко Атанасов от с. Костенци 19 малки ярета и агнета. Съдът заседава два пъти: на 2-ри и на 7-и април 1880 г. Поискано е "свидетелство" от кмета на селото, потвърждаващо злодеянието; изпратен на място е и изборен член на съда със задача да подготви "рапорт".
На второто заседание собственикът на кучето не отрича случката, но вменява вина на пчелинчията Георги Слатинченин: "затова кучето сега аз склонявам да се убие, но възнаграждението за изядените агнета и ярета да плати пчелинджията ми".
Командированият член рапортува: "действително кучето на Михаил Първанов... е изяло на Еленко Атанасов 7 ярета и 8 ягнета и 4 останали още живи, но ще умрат и те, понеже кучето ги е давило, и самичкий пчелинджия каза, че това куче и по-предишний ден изяло една овца".
На 12-и април 1880 г. съдът ПРИСЪДИ: "Кучето на Михаил Първанов да се убие, съгласно с духът на чл. 170 от Отомански Наказателен закон и овчарят Георги пчелинджията от с. Слатина да плати възнаграждение на Еленко Атанасов 180 гроша"!
След много години (през 1896 г.) Алеко Константинов ще обнародва преписката по това дело във вестник "Знаме" с язвително-саркастични стрели срещу Вазов. Защо постъпва така Щастливеца, след като двамата с Вазов се познават добре и дори са работили като млади заедно в канцеларията на свищовския губернатор?
Ето отговорът от проф. Н. Саранов:
"Тяхната основа трябва да търсим в партизанските страсти, в обстоятелството, че Иван Вазов и Алеко Константинов се намират като активни дейци в противоположни политически лагери". |
| Иконостасът на нацията |
__ 4 __
13/07/23
14:04:07 |
В деня, когато чествахме 173-годишнината от рождението на Иван Вазов, имах честта да получа Вазовата награда.
За мен бе голяма чест и радост да съм в град Сопот в деня, в който в него е роден най-бележитият му гражданин и да поема в ръцете си Националната награда на неговото име.
В подножието на паметника на централния градски площад още по-силно се усеща величието на неговата личност. Много по-силно се усеща и духът му в родния му град, където всичко е пропито от него. От едната страна на бронзовия монумент е родният му дом, построен от неговия прадядо и изгорен през август 1877 г. по време на "Страшното", когато целият град е превърнат в пепелище, много от гражданите му избити, а сред закланите е и Минчо Вазов. Къщата е възстановена в автентичния си вид десетина години след смъртта на писателя, най-вече по спомени на неговия брат генерал Георги Вазов и сестра му Въла Фетваджиева. А в паметта на Иван Вазов тя е останала такава, каквато я помнел от детството и младостта си.
В този забележителен дом-светиня, след като през лятото на 1849 г. Съба Хаджиниколова се венчава с Минчо Вазов, са родени и отгледани Иван, Никола, Кирил, Ана, Георги, Михаил, Вълка, Владимир и Борис Вазови. Всички те по удивителен начин записват имената си в българската история. Тази неизтощима майка и тази сговорна патриархална фамилия винаги са ме удивлявали. Цялата българска история преминава през фамилията Вазови.
В своите "Спомени", които пише през 1891 г., Съба Вазова разказва за раждането на първородния си син: "После научихме, че дохождали от любопитство: да видят има ли някаква поличба за детето, като сме се взели роднина". Поличба имало, но тя останала скрита за любопитните очи на сопотненци - бил се родил великият син и вдъхновен поет на България.
Съба Вазова дала на деветте си деца високо образование и ги възпитала в чест, родолюбие и вяра. Водела ги редовно в църквата "Свети апостоли Петър и Павел", близо до тяхната къща, построена няколко години преди раждането на Иван, там те се научили да се кръстят, да казват детските си молитви, да носят вярата в сърцето си. Християнската традиция била жива във фамилията, държала ги сплотени, формирала ги като личности състрадателни към гладния и жертвоготовни за Отечеството. Тези думи, които днес звучат като клише, тогава са били начин на живот. Заради всичко това към края на живота си признателният син пише за любящата си майка:
Ти ме роди, но ти ми даде
и светлото, що в теб блещеше,
ти и човека в мен създаде -
ти два пъти ми майка беше!
Иван Вазов е бил противоречива личност. Имал е доста врагове, недоброжелатели и присмивачи. Бил е мълчалив и затворен човек, а е откликвал на всяко народно вълнение, на болките и възторзите на народа, споделял е негодуванията от неправдите. И винаги е бил честен без колебание.
Както Иван Вазов обича своя народ, така и народът обича него. Връзката на всеки българин с Вазов е много силна и което е по-важното, тя е твърде лична. Иван Вазов е най-обичаният български писател. Ние се отнасяме към него едновременно като към основоположник на българската литература, наричаме го патриарх на българската литература, но се отнасяме към него и като към свой близък, много близък човек, отнасяме се към него като към свой закрилник, свое прибежище, свой баща и свой дядо.
Отношението ни към него не е константа, защото ние не го откриваме наведнъж, изцяло, не можем от първия, дори от втория, дори от третия път да обхванем неговия мащаб. А когато говорим за него, като че ли именно неговият мащаб е най-поразителната характеристика в личността и творчеството му. Мащабът на неговата душа се прелива в творчеството му. И това са го усещали българите от всички поколения. Най-естествено е било след поражението при Първата световна война, след подписването на трагичния Ньойски договор, след унижението и унинието, сред бедствието на поражението и провала, че хората спонтанно са се стекли под неговия балкон, за да чуят именно той какви думи ще им каже. И това е силата на авторитета на един обичан писател.
Днес ние нямаме такива духовни авторитети, пред които да се стечем, за да чуем словото им. Склонни сме всичко да неглижираме и да омърсяваме, без да си даваме сметка, че с това омаловажаваме самите себе си. Склонни сме да злоречим. Мащабите на паметта ни се скъсяват.
Проф. Симеон Янев отговаря на това скъсяване и смаляване чрез едно мащабно обобщение за неговата личност: "След като толкова години честваме Вазов като народен поет, като патриарх на българската литература, забравяме една друга негова изключителна, велика заслуга не само към литературата и културата, но изобщо към нацията - това, че той от събитията, от историята, от личностите успява да създаде иконостаса на нацията.
Наричам иконостас онова свещено в нацията, което се символизира от "Епопея на забравените", от "Немили-недраги", от "Под игото", т.е. от най-значимото и най-голямото от Вазов. Това не е само културологичен проблем и проблем на литературата, но всъщност е много по-мащабно, защото изразява самото съществуване на нацията, сцеплението на нацията, което сега можем да видим атакувано отвсякъде.
|
|
