Ресурсбук България. Данни за избрано лице

 

Теди Москов

Роден е през 1960 г. в София. Той е син на българската поетеса, детска писателка, драматург и сценарист (лекар по образование) Рада Москова и на фониатъра на Операта д-р Стефан Москов. Брат на неговия дядо е социалдемократът д-р Атанас Москов, който пребивава дълго време в комунистическите концлагери.

Завършва куклена режисура във ВИТИЗ (1985) при режисьорката Юлия Огнянова и специализира драматична в „Академия Дарте Драматика“ в Рим през 1992.

Основател и режисьор на театър „Ла Страда“. Между 1993 и 1996 г. снима 9 епизода от телевизионното шоу „Улицата“, отличено със „Златна роза на критиката“ в Монтрьо през 1996 година.

През 1995 г. започва да поставя пиеси в немски театри, като някои от пиесите са: „Сирано дьо Бержерак“ в Хамбург, „Спящата красавица“ в Щутгарт, „Кралят-елен“ в Дармщат.

През 2002 г. заснема игралния филм „Рапсодия в бяло“, а през 2006 – документалния „Преводачката на черно-бели филми“.

През 2009 г. поставя „Хубавото лошо време“ по „Буря“ на Шекспир в Драматичен театър Пловдив. Премиерата е на 16 декември 2009 г.

През март 2010 започва репетиции на „Сирано Де Бержерак“ в НТ „Иван Вазов“ – София. На 11 ноември 2010 г. в „Сълза и смях“ в София излиза премиерата на спектакъла на Държавен куклен театър – Варна – „Възгледите на един пън“. В тази връзка режисьорът казва „Вълнуват ме въпросите, свързани с раждането на едно човече от дърво. Както и обратното – превръщането на човек в пън. Не правя постановка за Пинокио, а философски спектакъл. Всички сме на клона на някакво дърво. Какво става с нас, когато животът ни откъсне и ни запрати нанякъде. Така поставена, темата може да звучи и смешно, и философски“.

През 2010 г. в Деня на народните будители е отличен с наградата „Златен век“.

Съпруг е на актрисата Мая Новоселска, имат син Иван. Неговият братовчед, лекарят д-р Петър Москов, влиза в политиката като учредител на нова дясна партия, а впоследствие и член на нейното ръководство.

Други подобни ресурси
Обекти:  Театър. Кино. Култура
Сайтове: Изкуство и култура


 
  Снимки на лицето
 
 
  Месторабота
 
  Фирма:  
  Длъжност:  
  Телефон:  
  E-Mail:  
 
  Идентификация
 
  Титла:
  Професия: Кино, Театър
  Основна дейност: Изкуство и култура
 
  Линкове към Теди Москов
 
W98243 Овцете не дават вълна. Те дават пример : Теди Москов отговаря на Макс Фриш Източник Dnevnik.bg
 
  Списък на сайтове администрирани от лицето
Име на сайта Категория на сайта Дата Детайли
Виж :
 
 
 



 
 
 
Google
 
 
 
 
ДЕТАЙЛИ, НОВИНИ И КОМЕНТАРИ
 Овцете не дават вълна. Те дават пример : Теди Москов отговаря на Макс Фриш    
__ 1 __

01/12/21
23:17:40


Убеден ли сте, че ви интересува съдбата на човечеството след като вие и любимите ви хора вече няма да са между живите?

- В момента съм в репетиционен процес и това, честно казано, хич не ме интересува. Интересува ме аз и близките ми да сме между живите след премиерата, която предстои.

Извинявайте за думите ми - първо говоря, после мисля! Винаги чувам това, което съм казал, чак след като съм го изрекъл. Все едно някой друг говори в мен. Когато открия кой е този, който дърдори, ще му затворя устата и ще ви дам отговор. Въпросът е подъл, защото дава само две възможности: или да съм покъртително заинтригуван от бъдещето на човечеството, или да съм отвратителен непукист. И двете не ми харесват.

Какво според вас другите не харесват у вас и какво вие самият?

- Хората не харесват това, че съм самохвалко. Най-вече това. А aз не харесвам егоизма си. Той се проявява по най-изненадващ за мен начин на някакво инстинктивно, може би генетично ниво. Вие сега ще питате за примери, но не сме си толкова близки, че да ви ги дам.

С кой човек от човешката история (с когото сте си близък) бихте искали да се напиете - само вие двамата?

- Отдавна нямам такива желания. Сядал съм, пил съм, скарвал съм се, сдобрявал съм се и прочее баналности. Смятам, че човек е изпратен на този свят, за да се срещне със себе си, да се разгадае. Бих седнал на честен пиянски разговор с мен самия, тъй като все още не съм се срещнал истински и не знам кой съм. Страхувам се да не се окаже, че съм нещо, от което се гнуся.

Да предположим тогава, че никога не сте убивали човек. На какво го отдавате?

- На това, че не притежавам оръжие (засмива се). Всъщност бих убил само при самозащита или за да предотвратя убийство на любим човек. Но след като дори в сценариите си за театър нямам убийства и самоубийства, значи дори на подсъзнателно ниво нямам такива намерения. Убивал съм мъртви хора - Шекспир, например. Не каня живи автори на премиери, за да не умрат (смее се).

То и Фриш казва, че човек и душата му могат да бъдат убити понякога с една дума или откровеност в точния момент, или даже усмивка. Има ли момент, в който сте се почувствали така "прострелян в сърцето"?

- Константин Илиев ми е разказвал за режисьора Любомир Гройс, Бог да го прости. Как са го съсипвали по принципа на Щази с Тotschweigen - "убиване чрез мълчание". Смазвали са го бавничко, като не са правели никакви коментари за постановките му. Никакви рецензии. Пълна тишина. Така беше и с моята "Улица". Все едно нищо не се е случило. Все едно не съществува.

Тактиката е унижаване чрез премълчаване, което всъщност е много по-мъчително и обидно, отколкото жив да те изяде критиката. А най-ужасният кошмар, който често сънувам, е как публиката мълчи и си излиза от театъра без дори един път да шляпне с ръце. Или пък жена да пази тишина, докато правя любов с нея (пак се смее).

Ако се замислите за света днес, какво очаквате - че разумът в крайна сметка ще надделее, че ще се случи чудо или че всичко ще продължава без промяна?

- Не знам какво имате предвид, когато казвате разум. Космическият разум е над нашия и ние не можем да го проумеем. А може би той не може да проумее нас и затова още ни държи живи?! Не знам също и какво значи "всичко да продължи без промяна".

Аз изживях грандиозна промяна. Днес мога да пътувам по цял свят и да работя там, където си намеря работа. Ако подмина последната къща на Ахтопол, не очаквам да ме застрелят като "изменник на родината". Саксофонът вече не е вражески инструмент. В момента България е част от най-цивилизованото петно на световната карта - Европа. Но аз се изказвам от името на хората на духа. Има други, за които това не е важно.

"Чичко Мотичко" не се интересува от това, че му е било забранено да чете хубава литература. Tой е неграмотен и смята Рафаело за костенурка. Някой бе казал, че "няма по-яростни врагове на свободата от щастливите роби". Нима е случайно, че на много европейски езици думата роб произлиза от думата славянин? В римската империя именно славяните са били най-скъпите роби - физически силни и достатъчно самодостатъчни, за да не се съюзяват помежду си и да се бунтуват. За жалост голяма част от българите приличаме на щастливи роби.
В природата земните организми имат различни форми на колективен живот - има стада, има и ята. Нас изминалите години не ни превърнаха в ято. Преди време писах в една пиеса, че овцете не ни дават вълна. Те ни дават пример. Това наше "овчедушие", това щастливо робуване, това желание все някой да ни стъпи отгоре, за да имаме с какво да се оправдаваме - това са характеристики на стадото.

Питате какво ще надделее. Не знам. Моята учителка Юлия Огнянова мечтаеше някъде из вселената да има живот, организиран на принципа на симбиозата - не смъртта на едно да дава живот на друго.

От коя надежда се отказахте вече?

- Никога не съм имал мащабни надежди. Когато ходех на ски, се надявах да е слънчево и да не ме хванат в автобуса към "Щастливеца" без билет. Дребни надеждици от ден за ден. Постигнал съм доста неща, не ме вълнуват бъдещи успехи. Както казваше пак Юлия Огнянова, човек просто трябва да дава лептата си. Това е.

Може да съм мечтал на приказки или на чашка, но самото осъществяване на мечта е най-глупавото нещо на света. Ето, като малък мечтаех да ида в Ню Йорк заради джаза. Аз съм от такова семейство. Баща ми бе музикант, спрян от комунизма. Когато постигнах тази мечта, се разочаровах. Защото човек винаги си представя нещата много по-величествени, отколкото са всъщност. Да не подхващам пък темата за жени, любовни разочарования или копнежи, които рухват за един ден.

Съжалявате ли жените?

- Съжалявам всички онеправдани хора, независимо от пола им. Като дете бях женомразец, защото не знаех за какво са създадени жените, след като не могат да се катерят по дърветата и да играят футбол. После се появи естественият интерес на тялото към тях. Но по принцип - не съжалявам половете. Съжалявам безполовите. Свърших по този въпрос. Другият?

Как бихте дефинирали понятието "мъжественост"?

- Това е толкова дълга тема, че поне 12 страници трябва изпишем за нея. Да отвориш бутилка вино с тирбушон, вместо да оставиш някоя крехка, кекава дама да го направи, това е вид мъжественост. Да спасиш обаче някого не е проява на мъжественост. Защото това може и жена да го направи. И дете дори. Даже животно. По Animal Planet показваха удивителни кадри как една изгърбена котка съска и прогонва алигатор, за да спаси малките си. Майчиният инстинкт е мъжественост. Правенето на деца и бягството от грижата за тях също е вид мъжественост, но с кавички.

"Има нещо адско в прошката на жените", казва Фриш. Какво според вас би могъл да има предвид?

- Не съм сядал да пия с него, за да го знам какво е имал предвид. Може и той да не е знаел. Може да е кокетирал и да се е правел на интересен. По принцип и в обвинението, и в прошката има нещо адско. Но майката винаги прощава на детето си. Любящата жена прощава всичко на обичания от нея мъж. Понякога тази нейна прошка е унизителна за нея самата. Понякога е по принуда. Понякога е начин за манипулация.

Такава прошка не те освобождава. Тя ти надява хомота. Освен това няма как да даваш прошка на някого, който не я е поискал. Който не е минал през покаянието. При нас това не се практикува. Никой не е поискал през годините прошка за нищо. Нито днес, нито в която и да е историческа епоха.

Ако зависеше от вас, бихте ли създали институцията на брака?

- Не. Това е такава отживелица, такава глупост. По света хората вече живеят, без да се женят и подписват, и това е най-нормалното. Така или иначе, човек се обвързва само пред Бог. Ние с Мая сме се венчали в общината и аз се шегувам, че със смяната на всеки кмет бракът ни се обезсилва.

Макс Фриш пита дали сходното ви чувство за хумор с Мая е свидетелство за сходен интелект, сходен тип въображение или сходно чувство за неудобство и срам?

- Абе, не е ли задал някой въпрос и брат му на този Макс - Мориц? "Мориц Фриш - много по-добър писател, но останал в сянката на батко си." Между другото Вилхелм Буш е гениален автор, създател на немския експресионизъм. Той първо рисува, после пише. Както и Фелини.

Но да се върнем сериозно на хумора. Той е едно от деликатните чувства, което ако го притежаваш, притежаваш и всички останали чувства. Ако нямаш чувство за хумор, не би могъл да изпитваш състрадание, възторг, тъга. Не случайно сълзите са белег и на двете - и на смеха, и на плача. Хуморът е изблик на интелигентност, в която има и разум, и лудост. От една страна, ни свързва с всичко в този свят, а от друга - ни прави по-независими.

​​​​​​​Накратко - хуморът е мерило, по което измервам човека. Той е отношение към всяко нещо. Дори към Бог. Преди време бях писал в едно есе, че ние, хората, сме някаква шега на Господ. Ние сме една не много успешна проява на чувството му за хумор.

Има ли животни, които притежават чувство за хумор, или това е специфично човешко качество?

- Мисля, че хуморът ни отличава от животните. Те имат чувство за радост, което е близко до хумора, но не съм видял прасе да се шегува с друго прасе. Не знам дали една маймуна ще разсмее другите маймуни, ако падне от дървото и се изправи на крака. Или всъщност поради това, че се е опитвала да ги разсмее, се е изправила на два крака и е станала човек.

Променя ли се чувството за хумор с възрастта?

- Разбира се. Детето се смее на едни смешки, старецът - на други. Но Чаплин винаги е прожектирал филмите си първо на деца. И ако те някъде не са се смеели, е изрязвал тези кадри.

За мен лично чувството за хумор винаги се свежда до това конкретна ситуация да бъде взривена, без обаче човекът да пострада физически от този взрив. Хуморът е най-естественият начин да отхвърлиш или да приемеш нещо, което при нормални обстоятелства не би направил. Той е рожба на абсурда. Той е съчетаване на несъчетаемото. Той е някаква алхимия, от която се получава злато.

Защо тогава революционерите нямат чувство за хумор?

- Защото в тях има страстно желание да убиват хора. Всяка революция е изблик на уродливост и завист. Желанието да убиеш този, който е успял повече от теб. Комунизмът например е най-висшата идеология на завистта. И на примитивността. Слава Богу, че все се очакваше да дойде след 10 години.

При това положение сарказмът революционно качество ли е? Защото по своему той също убива?

- Е, това са толкова завъртени финтифлюшки, че можем да ги нищим до безкрай. Ще кажа нещо, което и Стефан Цанев е казал, но ние двамата сме стигнали по различни пътища до него. Само нашите царе (защото думата "цар" е опит на пиян славянин да произнесе думата "цезар"), само те нямат шутове. Всеки сериозен владетел си назначава "глупак" (fool на английски, buffone на италиански), който да го подиграва. Да го приземява.

В древен Рим при победното завръщане на императорите, след тях се е движела черна катафалка, от която скандирали - Memento mori (Помни, че ще умреш, т.е. - не се възгордявай). Ние тук нямахме такива управници. Но не е лошо зад всеки от тях да върви по някой прокурор, който да им шепне - Помни закона!

Какво не бихте могли да простите на приятел?

- Предателството. Това да сподели с други хора мои съкровени неща. Или да гледа на тях с пренебрежение. Изместването и моралната деградация. Имам приятели, които забогатяха и се превърнаха в неподозирани от мен същества. Това, че парите развалят, е и банално, и неизбежно. Нещо като чалга!

Домашният любимец приятел ли е или заместител на приятел?

- Имал съм две кучета и две котки. Различно е при всеки човек и всяко животно. Няма универсален отговор. Но си спомням, че когато бях млад, точно след Чернобил, кучката ми игра в тревата, а после получи някакъв тумор в мозъка, който й пречеше да диша, ако си отпусне главата. И аз цяла нощ съм седял и съм й държал главата перпендикулярно на врата, за да не се задуши.

Който е способен да обича и съчувства на животните, той може да обича и хората. Аз лично не обичам да късам цветя. Това също е убийство. Жените се радват на гниещи и изпускащи миризма на смърт растения във ваза. Защото ароматът на цветята е точно това - белег на смъртта. В едно представление бях направил някаква метафора - откъснеш ли цвете, умира момиче.

Но пък съм достатъчно подъл, за да ям с удоволствие убити от други хора животни. И се чувствам невинен, защото не аз съм ги убил. А пък Дънов бил казал, че животното се е пожертвало за нас доброволно. И затова, когато ядем, трябва да мълчим. За да изразим почитта си.

Какво бихте предпочели - да умрете или да продължите да живеете като здраво животно?

- Това Буда трябва да питате. Искам, не искам, става така, както е нагласено от силите над нас. Някои ги наричат Бог, други ги наричат материя. Аз самият смятам, че ако човек вярва в Добротата, той вярва в един от създателите на вселената. Един от тях, защото, както за да има дете са нужни двама души, така и за да има човешки вид са нужни двама създатели - дявол и Господ. Ние сме бойното поле, на което се срещат тези две сили. Вече може да ми викате Аристотел или Демокрит (засмива се). Последното го предпочитам пред демократ.

И накрая класическото - какви са новите ви творчески планове?

- В момента репетираме новия моноспектакъл на Мая - "Да ти е светло под шапката". Той свързва моменти от общия ни живот - нашия, на колегите и на България също. Плюс мои и нейни любими текстове. Плюс цитати от филми и други неща.

Моите творчески планове винаги са едни и същи. Защото възприемам работата си като желание за доброта, която неизбежно се редува с тъга. Както се смееш и изведнъж хоп - сълза. Цял живот робувам на това - да има радост и съчувствие. Усмивката и иронията, за които говори Волтер. Едната опрощава и извисява, другата - обвинява и принизява.
 Теди Москов и Лилия Абаджиева: Най-главният ни театър отвътре    
__ 2 __

11/03/23
21:54:45

Народния Театър гордо наричаме "първата ни сцена". Една от причините е, че в него разполагат с по-добри технически възможности от всички други театри. Сценичната площадка се върти, потъва, издига и се мести наляво, надясно. Осветлението е последен писък на техниката. Техническият персонал е на доста високо ниво. Артистите, пък притежават необходимия арсенал от актьорски умения, достатъчни, за да изпълняват режисьорските прищевки на добрите, на лошите и най-вече на средните режисьори. Умереният кич на интериора на театъра - фоайета и сценичен портал, е изчислен, така че да не подразни естета, а и да допадне на по-семплия зрител. Същото важи и за репертоара му. Толкоз за Народния Театър!

А, не! Забравих да спомена, че земята под близкия до него ресторант по нотариален акт се води на театъра. Обединяването на ресторант и театър би трябвало да е първа задача на всеки нов директор. Наемът, който ресторантът би плащал ще подпомогне финансово първата ни сцена. Моля ви, не наричайте този театър Светиня на българската духовност!

Не помните ли, че той изпълняваше, като "верен пинчер" поръчките на комунистическия режим? А и винаги е бил слуга на властта. Бих му простил това, заради малкото наистина добри спектакли в афиша му, дължащи се най-вече на Сашо Морфов, но... Но да се уволняват кадърните у нас е традиция.

Така че случващото се с Морфов не е изненада, а е резултат от 1300-годишни натрупвания. Александър Морфов е от режисьорите, които няма как да останат без работа. Не се притеснявайте за него! Не мога да се сетя за театър, който не би го поканил на своя територия. Все едно да уволниш Меси от футболен отбор!

Защо обаче "треньорът" на националния ни театрален отбор трябваше да използва термина "дисциплинарно" за нареденото от него уволнение? Като наследник на комунистическите традиции той сигурно си е спомнил "соца", при който с такова уволнение нямаше как да бъдеш назначен на никое друго място. Може би с тази цел го е извършил. Или с цел да унижи Сашо. Но това унижение има формата на бумеранг и се връща към извършващия в го. Нищо пък не пречи на уволненият да обжалва това административно решение.

Дай, Боже, да дочакам с подобна интензивност да се говори за представление, а не за скандал в този театър!

Предложение: Нека едновременно да напуснат театъра и директор, и режисьор и да почне всичко отначало! Нови конкурси например! За всички. И за артисти, и за технически персонал.

Нека се помисли за нов различен принцип за театралните конкурси, в които да участва по-широк кръг от състава на театъра! Или по германски тертип да се създаде абонаментна публика, която също да има глас в избора. Чудя се защо в този тъй важен театър няма детски отдел, защо няма оркестър!? Едно време в доста театри имаше оркестри. А защо да не се извършват и кинопрожекции, лектории, уъркшопове? И защо към театъра да не се създаде актьорска школа?

ПП: За първи път атмосферата в този театър е толкова близка и до атмосферата в държавата ни и до психологията на населението й. Затова едва днес можем да го наречем наистина "Народен" и да го почувстваме такъв. Честито! А, би могло вътрешното му пространство да се отдава под наем за провеждане и на други скандали!
 Робства    
__ 3 __

24/03/24
17:55:59
Оправдание 1:

"Владичество" ли?! Ако сме били пет века под "владичество", да сме се освободили, ама от робство, как?!

Оправдание 2:

"Присъствие" ли!? Все едно че османци са присъствали край нас, а ние с цената на много жертви сме се отървали от съквартирантите си. Дрън, дрън!

Разсъждения:

Учебниците по история не пропускаха да отбележат и близо два века византийско робство (гордеем ли се?).

Защо въпросните учебници пропускат един специфичен вид робство от недалечното минало? По негово време, под зоркия надзор на СССР, който сега ми хрумва да нарека СЕЩ - "Съединени евроазиатски щати", истината е била строго охранявана и допускът до нея, ако въобще е имало такъв, е ставал след проучване. Малцина, и то само от властимащите, са били избраници да я узнават, а неколцина да я обявяват. Поради този факт, имал ли си пишеща машина, си бил длъжен да я регистрираш пред съответните органи, за да могат да те идентифицират, ако напишеш нещо "неправилно". Например да "излъжеш", че е гръмнала ядрена електроцентрала и че около нас всичко е било фатално облъчено с радиация. Тази "долна лъжа" е щяла да попречи на масовия възторг от провеждането на първомайска манифестация.

Трябвало е разрешение, дори за придобиване на радиоапарат, за да знаят дали не слушаш нещо "неправилно" - например джаз. Скоро намерих едно такова разрешение за баща ми. Пак тогава и единствено тогава сме нямали правото не само на едра, но и на средна частна собственост. През другите робства сме го имали.

Дребната собственост пък е била пародийно дребна. Например властта е преценявала дали апартаментът ти не е голям за теб, и ако не ти го е отнемала, те е снабдявала с "квартирант", за да не се шириш. Натрапеният ти съжител, освен че не плащал наем, "донасял" какво си говорил, с кого си се виждал, не си ли чел "вражеска" литература, не си ли слушал "вража" музика, с надеждата да ти конфискуват жилището и той да започне да се шири в него. В къщата на дядо ми в Габрово имаше настанени две двучленни семейства в две стаички, но те бяха свестни хора. Личеше им колко неудобно се чувстват от това, че ни съжителстват, но просто нямаше къде другаде да идат.

Изпитвам необходимост да започна да подреждам тези изречения в минало съвсем свършено време, с надеждата всичко, за което разказвам, един път завинаги да се е свършило: под въпросното "полуробство" нямахме право да пътуваме в чужбина без предварително проучване и чак след това - евентуално разрешение.

Гротескно беше, че ограниченията за пътуване важаха не само извън страната, но и вътре в нея. Нямаше как да преспим в хотел, който не е в града, записан на адресната ни регистрация, без да покажем на рецепцията заповед за командировка или някаква друга официална причина - отпуск например. Аз, като мъж, не можех в никой хотел да споделя стая с жена, ако не представя свидетелство за граждански брак с нея. Дори и да ми беше гадже, след като не бяхме женени, трябваше да преспиваме в отделни стаи.

И знаете ли какво още? Никой не можеше да потърси, камо ли да намери, работа на място, което е извън града, записан в паспорта му. Задължителното местообитание ни заключваше в някакво средновековие. В своеобразен римейк на гетата от миналото със задължителен вечерен час за прибиране.

Разбира се, за заобикалянето на тия ограничения си имаше доста трикове. Но овладяването им, а после и усъвършенстването им не разви в нас нито доблест, нито достойнство, а тарикатлък и шмекерия.

Например не дръзвахме да протестираме срещу цените на електричеството, но дръзвахме да връщаме назад електромерите, за да показват по-малка консумация. Властта лекичко си затваряше очите, защото предпочиташе тоя вид "съпротива" пред истинска такава.

Всичко от дотук изброеното според мен нанесе най-грандиозни щети на душевността ни. Покорството роди покорство, инертността - инертност, кроткостта - кроткост, нагаждачеството - нагаждачество. Но най-лоша от всички тези злини е придобитата необходимост от "По-голям Брат". Днес се оказа, че тя е без значение от националността му.

Та такива ми ти работи, сънародници от моето поколение! Всъщност ще ви нарека "съроби". С това "натъртвам", че тогава всички, без изключение, по специфичен начин прислугваха. Само дето се деляха на недоволни от този факт и на доволни от него.

Недоволните не се гордеем с миналото си, само изпитваме някакво псевдо успокоенийце на съвестта. "Псевдо", тъй като също си бяхме своего рода "мирни главици". Защо?

Защото свеждахме бунта си не до "СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ", а до ловко заобикаляне на забраните или до някакво тяхно псевдо спазване.

Например бяхме свикнали да не изричахме истината на висок глас или да я споделяме само с близките си. Рок музиката и джаза ги слушахме тихо на закътани места, в късни доби. Да не говорим, че саксофонът по едно време беше обявен за вражески инструмент!

Забраните бяха от малоумен характер, сякаш създадени от тъпи хора или от зли народопсихолози. Ето една от най-безобидните, която дори няма политически характер: не ти позволяваха да си пуснеш брада и мустаци, ако някакъв дерматологичен проблем не изискваше това!? Идва ред на моята "геройска съпротива", с която се гордея ли? Не! Нямам и грам основание: ние със сърежисьора ми Лео Капон си изкарахме фалшиви удостоверения от Киноцентъра, че са ни необходими бради и мустаци, тъй като уж участвахме във филм. По този "зашеметяващо" смел начин дръзнахме да не се обръснем.

Навлязохме в категорията "Хитър", а не "Борбен Петър"! Хитростта - този злокачествен тумор на народопсихологията ни! Присъща е единствено на низшата социална категория - слугинаж.

Хитруването е най-мощният враг на личната гордост и на способността за подвиг, която всъщност би трябвало да се спотайва у всяко човешко същество! Колкото и да ровя в паметта си не мога да изровя нито един "Хитър Рицар"...

Но имаше сред нас и нехитри, нероби, с невесели съдби. Един познат на майка ми и баща ми влезе в управляващата партия само за да стане професор, защото тази титла не се позволяваше на безпартийни. После не понесе постъпката си и се пропи, а още по-после кротко и тъжно приключи със себе си, съчетавайки алкохола с лекарства. Сещам се и за удивително талантлив студент от Художествената академия, който отказа да се обръсне, вследствие на което беше изключен от Академията. Вследствие на което пък той директно се самоуби!

Знаете ли защо го написах всичко това и за какво си мислех, докато го пишех? Че днес е задължително да узнаем имената на неговите косвени убийци, лишили го от студентски права. Те са от тогавашното ръководство на Художествената академия. Да ги разберем кои са, за да ги заплюем! Пфу за тях и за подобните им! Искам имената им, наредени на някаква стена на позора. Искам на тая стена и имената на всички други, проявявали "престъпно бездействие". За такива могат да се обявят състудентите на самоубилия се, ненаправили нищо в негова защита. Позор за целия му випуск! А за доносниците, съсипвали човешки съдби, си представям нещо по-силно. Лицата на най-отявлените мръсници да се отпечатат по писоарите в клозетите и да бъдат подлагани на ежедневно опикаване! Но кой съм аз и кой ще ме чуе?

Преди повече от трийсет години в управлението на държавата ни се намеси не кой да е, а Исак Нютон, и оправи нещата! Трябва да му издигнем паметник, защото той видоизмени първия си закон така: "Всяка власт запазва състоянието си на праволинейно възходящо движение, докато друга сила не я изведе от него". През 1989 г. "яхтата на разгула", с която висшестоящите и децата им безгрижно се движеха, изненадващо се удари в "10-и ноември", заседна и спря!

Завършвам с това, че най-сетне стигнах до подходящата за горното събитие метафора ли? Не! Стигнах до прякор за тогавашния ни "нежен" преврат. Нарекох си 10-и ноември - "Абитуриентски бал". Балът беше с танци, веселба и опиянение за всички, след което рязко ги "обля студен душ". Констатираха, че грижите на "родителите" (партия и държава) изведнъж СА СЕ СВЪРШИЛИ, и че вече ще трябва сами да си изкарват прехраната.

Как?! На тях досега им я изкарваха. Всичко "им се даваше". Даваха им теми за размисъл, даваха им (позволяваха им) теми за разговор. Даваха им цели за осъществяване. Даваха им дори мечти. За да ги сбъднат, им даваха образование, работни места, заплата. Никой нямаше право сам да си избира и да взима, а само да получава каквото отгоре изберат да му дадат.

Неслучайно днес чувам реплики от сорта на: Направиха ме комсомолец. Направиха ме партиен член!? Не! Ти сам си се направил, никой друг не те е правил! Да не си някоя скулптура, че да те е направил някой, или пък луканка!?

Смятам, че гореописаното от мен подобие на робство "кастрира" хората, които го живяха. Кастрира ги от самостоятелност. Направи ги импотентни за мащабна самоинициативност. Само така мога да си обясня факта, че голяма част от новораждащите се капиталисти вложиха цялата си енергия да забогатяват по лесен начин - чрез добиване на хотели, паркинги и ресторанти.

Къде тук е визията за бъдещето на страната ни? Къде е стратегията за икономиката ни и за подобряване равнището ни на живот? Защо не се появи някаква градивна енергия, подобна на тази на габровските индустриалци от началото на миналия век, превърнали Габрово в промишлен център на Балканите, и то съвсем малко след освобождението от петвековно османско "присъст-влади-робство"!?

И финално, и фатално заключение: пораженията, основните и най-съществените от онова полуробско време, бяха не финансови, а морални. С диагностицирането им и с излекуването от тях никой от нас не се нае. Защо в началните училища не се захванахме, първо, да вдъхнем у децата презрение към доносничеството например!? Или отвращение към "втория начин" - единствения, по който тогава можехме да се осъществяваме? Или нетърпимост към бягството от отговорност, към ведрото "бълбукане" в общ безличен кюп с цел клинчене от работа и ненаказуемост?

Защо ние, от "ЕнтелЕгенцията", не се заехме веднага с някакъв анализ на тези поражения, а после и със стратегия за преодоляването им?

Никой от нас - хората на изкуството, не понечи да го направи. Хората на науката и образованието също се спотаиха! Егаси скапаната интелигенция! А обществото постигна консенсус за това да измерваме новодошлата свобода в банкноти. Щастието и реализацията си - също: "Ей, имам два километра пари! Осевата ми линия е от столевки!". Думата "справедливост" придоби едно доста странно, съвсем лишено от дух значение - "Реституция"?! Заместването на духовния смисъл на понятието справедливост с материален такъв е дълбоко сгрешено и ще бъде не по-малко опустошително в бъдеще.

Ето за такива неща са виновни робствата, владичествата, присъствията и ние! Ние най-вече! Пфу и за нас! Криеницата от истината свърши. Пак повтарям - Пфу! Егаси скапаната интелигенция! Всички, без изключение! Мижитурки! Пфу за мене! И се заплюх, и се изплюх.

П.П. Сетих се и за Църквата! Тя какво направи? С какво помогна да се покаем и изчистим от общия грях!? Не духовенство, а бездуховенство! Пфу и за него!

 Робства    
__ 4 __

24/03/24
17:56:36

Оправдание 1:

"Владичество" ли?! Ако сме били пет века под "владичество", да сме се освободили, ама от робство, как?!

Оправдание 2:

"Присъствие" ли!? Все едно че османци са присъствали край нас, а ние с цената на много жертви сме се отървали от съквартирантите си. Дрън, дрън!

Разсъждения:

Учебниците по история не пропускаха да отбележат и близо два века византийско робство (гордеем ли се?).

Защо въпросните учебници пропускат един специфичен вид робство от недалечното минало? По негово време, под зоркия надзор на СССР, който сега ми хрумва да нарека СЕЩ - "Съединени евроазиатски щати", истината е била строго охранявана и допускът до нея, ако въобще е имало такъв, е ставал след проучване. Малцина, и то само от властимащите, са били избраници да я узнават, а неколцина да я обявяват. Поради този факт, имал ли си пишеща машина, си бил длъжен да я регистрираш пред съответните органи, за да могат да те идентифицират, ако напишеш нещо "неправилно". Например да "излъжеш", че е гръмнала ядрена електроцентрала и че около нас всичко е било фатално облъчено с радиация. Тази "долна лъжа" е щяла да попречи на масовия възторг от провеждането на първомайска манифестация.

Трябвало е разрешение, дори за придобиване на радиоапарат, за да знаят дали не слушаш нещо "неправилно" - например джаз. Скоро намерих едно такова разрешение за баща ми. Пак тогава и единствено тогава сме нямали правото не само на едра, но и на средна частна собственост. През другите робства сме го имали.

Дребната собственост пък е била пародийно дребна. Например властта е преценявала дали апартаментът ти не е голям за теб, и ако не ти го е отнемала, те е снабдявала с "квартирант", за да не се шириш. Натрапеният ти съжител, освен че не плащал наем, "донасял" какво си говорил, с кого си се виждал, не си ли чел "вражеска" литература, не си ли слушал "вража" музика, с надеждата да ти конфискуват жилището и той да започне да се шири в него. В къщата на дядо ми в Габрово имаше настанени две двучленни семейства в две стаички, но те бяха свестни хора. Личеше им колко неудобно се чувстват от това, че ни съжителстват, но просто нямаше къде другаде да идат.

Изпитвам необходимост да започна да подреждам тези изречения в минало съвсем свършено време, с надеждата всичко, за което разказвам, един път завинаги да се е свършило: под въпросното "полуробство" нямахме право да пътуваме в чужбина без предварително проучване и чак след това - евентуално разрешение.

Гротескно беше, че ограниченията за пътуване важаха не само извън страната, но и вътре в нея. Нямаше как да преспим в хотел, който не е в града, записан на адресната ни регистрация, без да покажем на рецепцията заповед за командировка или някаква друга официална причина - отпуск например. Аз, като мъж, не можех в никой хотел да споделя стая с жена, ако не представя свидетелство за граждански брак с нея. Дори и да ми беше гадже, след като не бяхме женени, трябваше да преспиваме в отделни стаи.

И знаете ли какво още? Никой не можеше да потърси, камо ли да намери, работа на място, което е извън града, записан в паспорта му. Задължителното местообитание ни заключваше в някакво средновековие. В своеобразен римейк на гетата от миналото със задължителен вечерен час за прибиране.

Разбира се, за заобикалянето на тия ограничения си имаше доста трикове. Но овладяването им, а после и усъвършенстването им не разви в нас нито доблест, нито достойнство, а тарикатлък и шмекерия.

Например не дръзвахме да протестираме срещу цените на електричеството, но дръзвахме да връщаме назад електромерите, за да показват по-малка консумация. Властта лекичко си затваряше очите, защото предпочиташе тоя вид "съпротива" пред истинска такава.

Всичко от дотук изброеното според мен нанесе най-грандиозни щети на душевността ни. Покорството роди покорство, инертността - инертност, кроткостта - кроткост, нагаждачеството - нагаждачество. Но най-лоша от всички тези злини е придобитата необходимост от "По-голям Брат". Днес се оказа, че тя е без значение от националността му.

Та такива ми ти работи, сънародници от моето поколение! Всъщност ще ви нарека "съроби". С това "натъртвам", че тогава всички, без изключение, по специфичен начин прислугваха. Само дето се деляха на недоволни от този факт и на доволни от него.

Недоволните не се гордеем с миналото си, само изпитваме някакво псевдо успокоенийце на съвестта. "Псевдо", тъй като също си бяхме своего рода "мирни главици". Защо?

Защото свеждахме бунта си не до "СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ", а до ловко заобикаляне на забраните или до някакво тяхно псевдо спазване.

Например бяхме свикнали да не изричахме истината на висок глас или да я споделяме само с близките си. Рок музиката и джаза ги слушахме тихо на закътани места, в късни доби. Да не говорим, че саксофонът по едно време беше обявен за вражески инструмент!

Забраните бяха от малоумен характер, сякаш създадени от тъпи хора или от зли народопсихолози. Ето една от най-безобидните, която дори няма политически характер: не ти позволяваха да си пуснеш брада и мустаци, ако някакъв дерматологичен проблем не изискваше това!? Идва ред на моята "геройска съпротива", с която се гордея ли? Не! Нямам и грам основание: ние със сърежисьора ми Лео Капон си изкарахме фалшиви удостоверения от Киноцентъра, че са ни необходими бради и мустаци, тъй като уж участвахме във филм. По този "зашеметяващо" смел начин дръзнахме да не се обръснем.

Навлязохме в категорията "Хитър", а не "Борбен Петър"! Хитростта - този злокачествен тумор на народопсихологията ни! Присъща е единствено на низшата социална категория - слугинаж.

Хитруването е най-мощният враг на личната гордост и на способността за подвиг, която всъщност би трябвало да се спотайва у всяко човешко същество! Колкото и да ровя в паметта си не мога да изровя нито един "Хитър Рицар"...

Но имаше сред нас и нехитри, нероби, с невесели съдби. Един познат на майка ми и баща ми влезе в управляващата партия само за да стане професор, защото тази титла не се позволяваше на безпартийни. После не понесе постъпката си и се пропи, а още по-после кротко и тъжно приключи със себе си, съчетавайки алкохола с лекарства. Сещам се и за удивително талантлив студент от Художествената академия, който отказа да се обръсне, вследствие на което беше изключен от Академията. Вследствие на което пък той директно се самоуби!

Знаете ли защо го написах всичко това и за какво си мислех, докато го пишех? Че днес е задължително да узнаем имената на неговите косвени убийци, лишили го от студентски права. Те са от тогавашното ръководство на Художествената академия. Да ги разберем кои са, за да ги заплюем! Пфу за тях и за подобните им! Искам имената им, наредени на някаква стена на позора. Искам на тая стена и имената на всички други, проявявали "престъпно бездействие". За такива могат да се обявят състудентите на самоубилия се, ненаправили нищо в негова защита. Позор за целия му випуск! А за доносниците, съсипвали човешки съдби, си представям нещо по-силно. Лицата на най-отявлените мръсници да се отпечатат по писоарите в клозетите и да бъдат подлагани на ежедневно опикаване! Но кой съм аз и кой ще ме чуе?

Преди повече от трийсет години в управлението на държавата ни се намеси не кой да е, а Исак Нютон, и оправи нещата! Трябва да му издигнем паметник, защото той видоизмени първия си закон така: "Всяка власт запазва състоянието си на праволинейно възходящо движение, докато друга сила не я изведе от него". През 1989 г. "яхтата на разгула", с която висшестоящите и децата им безгрижно се движеха, изненадващо се удари в "10-и ноември", заседна и спря!

Завършвам с това, че най-сетне стигнах до подходящата за горното събитие метафора ли? Не! Стигнах до прякор за тогавашния ни "нежен" преврат. Нарекох си 10-и ноември - "Абитуриентски бал". Балът беше с танци, веселба и опиянение за всички, след което рязко ги "обля студен душ". Констатираха, че грижите на "родителите" (партия и държава) изведнъж СА СЕ СВЪРШИЛИ, и че вече ще трябва сами да си изкарват прехраната.

Как?! На тях досега им я изкарваха. Всичко "им се даваше". Даваха им теми за размисъл, даваха им (позволяваха им) теми за разговор. Даваха им цели за осъществяване. Даваха им дори мечти. За да ги сбъднат, им даваха образование, работни места, заплата. Никой нямаше право сам да си избира и да взима, а само да получава каквото отгоре изберат да му дадат.

Неслучайно днес чувам реплики от сорта на: Направиха ме комсомолец. Направиха ме партиен член!? Не! Ти сам си се направил, никой друг не те е правил! Да не си някоя скулптура, че да те е направил някой, или пък луканка!?

Смятам, че гореописаното от мен подобие на робство "кастрира" хората, които го живяха. Кастрира ги от самостоятелност. Направи ги импотентни за мащабна самоинициативност. Само така мога да си обясня факта, че голяма част от новораждащите се капиталисти вложиха цялата си енергия да забогатяват по лесен начин - чрез добиване на хотели, паркинги и ресторанти.

Къде тук е визията за бъдещето на страната ни? Къде е стратегията за икономиката ни и за подобряване равнището ни на живот? Защо не се появи някаква градивна енергия, подобна на тази на габровските индустриалци от началото на миналия век, превърнали Габрово в промишлен център на Балканите, и то съвсем малко след освобождението от петвековно османско "присъст-влади-робство"!?

И финално, и фатално заключение: пораженията, основните и най-съществените от онова полуробско време, бяха не финансови, а морални. С диагностицирането им и с излекуването от тях никой от нас не се нае. Защо в началните училища не се захванахме, първо, да вдъхнем у децата презрение към доносничеството например!? Или отвращение към "втория начин" - единствения, по който тогава можехме да се осъществяваме? Или нетърпимост към бягството от отговорност, към ведрото "бълбукане" в общ безличен кюп с цел клинчене от работа и ненаказуемост?

Защо ние, от "ЕнтелЕгенцията", не се заехме веднага с някакъв анализ на тези поражения, а после и със стратегия за преодоляването им?

Никой от нас - хората на изкуството, не понечи да го направи. Хората на науката и образованието също се спотаиха! Егаси скапаната интелигенция! А обществото постигна консенсус за това да измерваме новодошлата свобода в банкноти. Щастието и реализацията си - също: "Ей, имам два километра пари! Осевата ми линия е от столевки!". Думата "справедливост" придоби едно доста странно, съвсем лишено от дух значение - "Реституция"?! Заместването на духовния смисъл на понятието справедливост с материален такъв е дълбоко сгрешено и ще бъде не по-малко опустошително в бъдеще.

Ето за такива неща са виновни робствата, владичествата, присъствията и ние! Ние най-вече! Пфу и за нас! Криеницата от истината свърши. Пак повтарям - Пфу! Егаси скапаната интелигенция! Всички, без изключение! Мижитурки! Пфу за мене! И се заплюх, и се изплюх.

П.П. Сетих се и за Църквата! Тя какво направи? С какво помогна да се покаем и изчистим от общия грях!? Не духовенство, а бездуховенство! Пфу и за него!

 
  Задай въпрос, добави коментар >>> Отвори формата за текст    
 
Избери оценка:   2 3 4 5 6    
 
  Брой посещения:  363       Гласували:  0     Оценка:  0.00                Последна редакция:   01/12/21