Ресурсбук България. Данни за избран сайт

Измисленият свят на българския емигрант

Неотдавна под заглавие „Измисленият свят на българския емигрант” „Площад Славейков” фокусира вниманието върху една сродена със съдбата ми, неотлъчно преплетена с биографичния ми път тематика. Става дума за един блестящ текст, който прави сравнителен анализ на истините и измамите, на фактите и мистификациите, които придружават обилните горчивини и оскъдните радости в участта на нашего брата емигранта. Въпросната публикация, която аз бих окачествил жанрово като есе, разобличава митологизирането на темата, която, като всяка обществено-политическа материя, е позната на аудиторията по-скоро с клишетата, отколкото с реалиите си.

Какво да се прави - светът е не обективно, а субективно явление, той се състои не от това, което е, а от онова, с което фигурира в съзнанието, от онова, което изживяваме като биографичен опит. Казаното е валидно с особена сила за емигранта, защото, психологически погледнато, емиграцията е израз и проява на скрити вътрешни дефицити, на себенедостатъчност, на недостиг на цялостност.

Емигриращият човек емигрира преди всичко от себе си, той търси по чужди земи липсващите парченца от Аз-а, за да се себесбере в една идентичност, търси своето собствено място под слънцето по задгранични маршрути – именно защото не го е намерил в родината си. Поради което родината е престанала да бъде родина и се е превърнала в чужбина, а чужбината е станала негова нова родина.

А при най-неуморните, при непоправимите, при ноторните емигранти, които никъде под слънцето не могат да се себенамерят, родина става, в родина се превръща не новооткритата държава, а вечно недоизвървеният път между старата и новата земя – безотечествеността придобива ролята на отечество.

Цялата тази трансформация е болезнена като интимно изживяване - толкова непоносимо болезнена, че обезболяване, противоотрова човек може да открие само в себезаблудите, в онзи най-често неосъзнаван процес, който психоаналитиците наричат изтласкване или избирателна слепота. След като не може да го направи наяве, човек изхвърля от битието си мислено непосилния товар на изгнаничеството, защото иначе той ще го смаже. За целта човек започва да гледа избирателно, селективно, себецензурира възприятията си така, че те да регистрират само животворните елементи на действителността, а смъртоносните да игнорират.

Таза тактика за оцеляване е донякъде успешна и неуспешна донякъде. Без да го цели и без да го съзнава, всеки от нас е прибягвал до нея в кризисни моменти, а доколкото биографията на емигранта е една перманентно тлееща криза, тази тактика се превръща за него в бит и битие, в житейска ситуация, от която няма изход – понякога цял един живот.

Емигриралият, емигриращият човек е по правило провалил се в една или друга степен и форма у дома си човек. Този, който си е спретнал някакси животеца на родна земя, не тръгва да гони Михаля през девет земи в десетата – тръгва само онзи, който не е намерил себе си, не се е себепостигнал в отечеството.

Не го виня – само се опитвам да го идентифицирам.
За него емиграцията често е въпрос на живот и смърт – не избор, а изход, последен шанс за социално, за морално, а понякога и за физическо оцеляване. Неуспял в родината, в името на себесъхранението си той е обречен на успех извън нея – трети шанс той няма, резервен вариант не съществува под слънцето, няма повече къде да се пресели, освен в отвъдното.

Обречеността е зла участ, не е хубаво, не е здравословно да е обречен човек – дори на успех.
Непосилният натиск, породен от обречеността, може да изиграе и стимулираща роля и да ни мобилизира да надмогнем себе си, дори за подвиг може да ни мобилизира, може обаче и да ни обезсърчи и депресира, да ни доведе до предварителна капитулация - зависи преди всичко от собствените ни волеви качества. При което пораженческият вариант съвсем не е изключение. И когато това (не)изключение стане от потенциал факт, на емигранта не му остава нищо друго, освен да захвърли старата си кожа и да надене нова, да си съчини живот, който да му прилегне.

Този въобразен, този метаживот, е пренаселен с всички онези блаженства, които в първичния, в битовия живот са останали непостигнати. И не само непостигнати - в бита на нашия човек те са станали и непостижими.

Макар и открай докрай измислен, този красив втори живот, който изтласква, изхвърля зад борда грозния първи живот, се изживява от индивида като напълно реалистичен - така, както изживяваме като действителни най-вълнуващите си сънища, колкото и абсурди да са те. Абсурдът, с други думи, придобива реалност, а когато абсурдът стане реален, реалността става абсурдна - едното предполага другото.

Тази подмяна на екзистенциалните платформи върши работа, тя има за пациента наркотизиращ ефект, а изживяваната болка от провала е така непоносима, че не истината и не моралът - обезболяването е най-неотложна необходимост.

Така се стига до онова виртуозно пресъздадено от авторката на цитираната статия състояние, при което всички завърнали се временно или дългосрочно обратно в родината емигранти се себепрепоръчват като предприемачи, като едри собственици, като директори, като президенти на могъщи и най-често несъществуващи върху лицето на земята корпорации.

Всъщност малцина от тях са такива, но преди да тръгнат да подвеждат и лъжат сънародниците си, те са подвели и излъгали много убедително, много достоверно самите себе си. Психологически преливащата в заблуда себезаблуда е толкова автентична и толкова искрена, че реемигриралите, емигриралите обратно в родината фантазьори трудно биха могли да бъдат обвинени в лъжа. Няма съмнение, че, погледнато фактологически, те измислят и лъжат - те не са задграничните милионери, за които с толкова плам в очите се представят пред роднини и приятели. И в новите одежди те са си останали старите неудачници, редови труженици, които на хиляди километри от род и родина си изкарват с много усилия насъщния.

Фактологическата лъжа, с други думи, е налице, но в автентичността на психологическия генезис, който е трансформирал убийствената истина в животворна лъжа, съмнение няма. Както няма и нищо обидно в това да миеш чинии в ресторантите или да чистиш чужди домове - всеки честен труд е морално легитимен – недостойно е, за сметка на това, да бягаш от собствената си социална реалност, да се себеизмисляш такъв, какъвто не си и какъвто много искаш да си.

А това уморява, изразходва психически.
Ако всички небивали усилия, вложени в етаблирането на тази лъжа, която, именно защото е лъжа, се нуждае от непрекъсната защита и самоотбрана и пред собствения Аз, и пред аудиторията, бяха пренасочени в постигане на американската мечта, може би копнежът по благополучие щеше да бъде превърнат от метареалност в реалност.

Феноменът не е от днес - и от вчера не е.
Още когато аз избягах преди кажи-речи половин век по един авантюристичен, по един безумен начин от най-добрия от световете в бърлогата на класовия враг, българските емигрантски общности и в бежанските лагери, и извън тях бяха пренаселени от авантюристи и криминални елементи (политическите изгнаници сред тях бяха рядко изключение - останалите използваха политически доводи, за да политизират и узаконят икономическата си емиграция като политическа), чиято първа работа на западноевропейска земя бе да се снимат, нехайно облегнати на предния калник на някоя луксозна паркирана на улицата кола, и да разпратят на близки и приятели снимките като свидетелство за новопридобито благосъстояние и блясък.

Снимаха се със същия успех и пред луксозни къщи, в които никога не заживяха, и пред луксозни круизни кораби и яхти, на които никога не се качиха, наемаха дори фракове, в които да се фотографират и популяризират. Те копнееха светът да ги види преуспели - ако не в действителност, то поне на снимка.

Познавам дори емигранти, които станаха ченгета - не от любов към комунизма и не дори за облаги, а единствено и само, за да се почувстват значими: преди всичко в собствените си очи. Всички те бяха по-скоро нещастници, отколкото злодеи.

В едно от многото си писма до любимата си, Флобер се възмущава срещу господстващото през втората половина на ХIХ в. в родината му клише, според което във всеки роман, във всяка театрална постановка, във всяка новела положителният герой трябва винаги да бъде работникът, а отрицателният герой - работодателят.

Бедните, онеправданите, експлоатираните, социално слабите, несретниците са по правило добрите и благородните, честните и чистите, а богатите и успелите социално – негодниците. Тази негативна селекция е вече чиста проба социалистически реализъм, чийто основоположник явно е не Максим Горки, а духът на тогавашните времена във Франция. Този шаблонен начин на мислене е злокобно ехо от Великата френска революция.

Всички знаем докъде доведе неговата декаденщина – към края на живота на Флобер излиза и се популяризира „Капиталът”, над цяла Европа литна злокобният призрак на Маркс, с настъпването на ХХ в. марксизмът (де)градира в ленинизъм, за да опустоши първо Русия, а после - и цяла Източна Европа с нашата страна барабар.

А сега ще се опитам да разкрия връзката на казаното с нашата тема. Настъплението на пришпореното от частните науки безбожие, експанзията в обществената сфера на политизираното и схематизирано мислене през епохата на Флобер, когато духовната плебейщина на първите левичарски работнически движения набира сили, разстройва традиционната ценностна скала.

Политизирайки и схематизирайки с лека ръка и фундаменталните морални и духовни ценности и провъзгласявайки благосъстоянието за порок, а бедността - за добродетел, този манталитет доведе до господството на онзи аморал, който подготви социалнопсихологически най-колосалното зло на всички времена - т. нар. Октомврийска революция.

Докато идеализирането на бедността и заклеймяването на имотността е социалистическо клише, идеализирането на богатството и заклеймяването на бедността е капиталистическо клише, което от четвърт век насам е на мода в новокапиталистическа България и което бележи мисленето на нашенските гурбетчии.

Да си беден, да не успееш да забогатееш в една обрулена, в една свирепо грабена от вчерашни комунистически номенклатурчици и днешни мутри страна като България, е все пак поносимо. Да се преселиш в Америка обаче, без да осъществиш американската мечта, е вече истински позор, с който никой уважаващ себе си гурбетчия не иска да се опозори.

Така се пораждат и така се популяризират легендите за богатите ни печалбари, за доблестните рицари на капитала, покорили света. И тъй като ние, българите, сме хора не на аналитичното, а на митичното мислене, чаровните легенди без усилие подменят суровата действителност. Изводът от цялата манипулация е един: и двете (социалистическото и капиталистическото) клишета са еднакво зловредни, и двете изопачават действителността - истината за човека, за Бога и света битува встрани от клишетата. А само на базата на истината е постижимо щастието - всяка подмяна на тази истина с една или друга митология води до крушение.

Всъщност, психологически погледнато, подмяната на живия живот с миражи е естествен продукт на извечната ни национална комплексарщина - колкото неосъзната, толкова и налична. Тъй като не ни се ще да се примирим с обстоятелството, че сме си отвеки веков един сбутан балкански народец без собствен принос в цивилизоването на света, ние тръгваме да се себевеличаем.

Лао-дзъ предупреждава обаче, че който се изправя на пръсти, не стои стабилно върху земята. Казаното важи с особена сила за онези нашенци, които често се завръщат от богатите западни страни по-бедни и смачкани, отколкото са тръгнали. Тъкмо затова не бива да ги съдим прекалено сурово - горчивата им участ на изгнаници и от двата свята вече го е направила с една колкото неумолима, толкова и незаслужена жестокост.

Други подобни ресурси
Фирми:   Администрация
Лица:     Филолог, Литература
Стоки:    Информация, култура


 
  Снимки от сайта или реклама на "Общество и политика"
 
 
  Линкове (връзки) към Измисленият свят на българския емигрант
 
W16 Администрация Фирми Раздел Виж  ~  
W40 Филолог, Литература Лица Раздел Виж  ~  
W15 Информация, култура Стоки Раздел Виж  ~  
 
  Линк към сайта  <<<Натисни тук >>>
 
  Фирма  >>>>>
  Обект  >>>>>
  Лице за контакти:  Димитър Бочев
  Телефон  
  E-Mail  -
 
  Адресни данни
 
  Област:
  Населено място:
  Адрес:
  Пощ.код/кутия: /
 
  Идентификация
 
  Раздел: Общество и политика  >>>
  Категория: България и българите  >>>
  Група:
 



 
НОВИНИ И КОМЕНТАРИ
 Емигрант 
__ 1 __

12/08/19
12:06:20
Един живот имам и нямам намерение да го хабя обграден с чалгар-идиоти, мутро-идиоти, патриот-идиоти, аграро-идиоти и други разнородни форми на медицинския идиотизъм. Детето ми няма да живее в държава с безполезни училища, ръждясала медицинска система, автоталибани, разбити пътища, ниска култура, слаба социална среда и несъществуващо гражданско общество.

Ще говори български, но само защото колкото повече езици знае, толкова повече възможности ще има. Нищо не ме привързва към тази корумпирана дупка, а твоите патриотични слова са по празни от джобовете на българските пенсионери.

Аз се изучих, станах професионалист и на запад мога да се реализирам където си искам, без да се притеснявам, че трябва да танцувам около селския манталитет на средностатистическия българин. Малкото богатства, които имаме се унищожават ежедневно от разни нагли малоумници, а ние не създаваме нищо ново. Когато беше време се борих, сега е време да живея.

Хората тук не желаят промяна и няма и да я намерят - поне не скоро. Поне още 2-3 поколения ще трябва да минат преди тук да има що годе нормална среда. Аз няма да чакам този момент.
 Патриот 
__ 2 __

12/08/19
12:11:10
Предимствата на България са много и тепърва много пишман-емигранти ще ги оценят. Не виждам що за гордост е детето ти да отрасне в чужбина и първият език, който ще научи, да не е майчиният ти, тоест българският.

Пък и не виждам що за кеф е да си кривиш езика, за да говориш ежедневно от сутрин до вечер на английски, гръцки, испански, френски, немски или какъвто и да друг, но не и на този, с който си откърмен и който определено е божествен (с което съвсем не казвам, че е лошо да се знаят и говорят чужди езици, а че всяко нещо трябва да е с мярка, според мен).

Но както казва проф. Иво Христов, в българското общество социалните връзки са тотално скъсани и всеки разбира оцеляването си индивидуално, най-много до хората от собственото си семейство. При такава социална конструкция всеки ще си носи кръста - било тук, било навън. Аз мога да уверя емигрантите, че в България тепърва ще става все по-хубаво, докато не мога да кажа същото за много от местата, които днес са атрактивни за живот по света.

За всичките родни и чужди душмани, които искат да държат държавата и народа ни в калта, наближава неизбежно Видовден. Едно време отец Паисий, мир на душата му, е написал една много хубава книжка...

Тъжно е, че отново се налага да се пише подобна, явно нихилизмът и чуждопоклонничеството е национален синдром, поради сринато самочувствие и изключително слаба и повърхностна историческа памет - и то не до 681 г., а до хиляди и милиони години преди това.

Само един факт - първата европейска цивилизация тръгва не откъде да е, а от земите на днешна България, от района на гр. Стара Загора.
Това е безспорен научен факт.
 
  Задай въпрос, добави коментар >>> Отвори формата за текст    
 
Избери оценка:   2 3 4 5 6    
 
  Брой посещения:  56       Гласували:  0     Оценка:  0.00                Последна редакция:   11/08/19

Google