Ресурсбук България. Данни за избран сайт

 

Генералната мерзост на българския живот

В българския живот се конституира едно нескончаемо състояние на мерзост, в която винаги имаме едно тържество на многото над човешките отделности. Българския живот е една непрекъсната борба на индивидуалностите за оцеляване и на масата за унищожение на индивидуалностите.

В Първата българска държава имаме едно високо развитие от личностен тип в дворцовите среди, сред духовенството, сред занаятчиите. Това развитие е материално обезпечено и социално защитено. Личностният тип е защитен от Църквата, от държавата, от боляра, от царя! Той съдържа у себе си идеологията на цялото общество и той я изразява.

Т.е. личността е охранявана. В цялата средновековна литература ние не намираме един момент на оплакване. Има трогателни неща, например за идването на учениците на Кирил и Методий, как и в кои болярски домове са били приети, за една или друга защита, покровителство. Нямаме и един документ за разрив между интелектуалната класа и болярството, между интелектуалната класа и короната.

Това нещо продължава и през османското владичество. Тук личностният тип се мултиплицира. Вече той съвпада с общите стремежи към образование, към автокефалия на Църквата, към завоюване на износната търговия. Имаме сведения с какъв възторг е приета в 1840 г. първата българска аритметика - те могат вече да смятат!

И от края на 68-69 г. настъпва и това чудо - съвършено новият интелектуален тип: Цанко Дюстабанов. Той пристига от Париж с една грамадна библиотека и с невероятни знания - един безкрайно възпитан и културен човек. И когато го канят да участвува в революцията, той казва: „Делото ви е загубено, но аз ще дойда. Няма да успеем, но ще дойда."

Вече към 1900 г. нещата почват да се развиват безмилостно.

В 1894 г. е първото заявяване „не сам съгласен" - Алеко Константинов с „Бай Ганьо", „това сте вие". Алеко Константинов е първата дълбоко еманципирана личност. Това е първата личност, която смее да съди цялото общество.

Не е случайно, че най-близкият човек на Алеко е Пенчо Славейков и той издава събраните съчинения на Алеко в три тома, със свой предговор. Пенчо Славейков вече е първата напълно осъзната модерна личност.

Д-р Кръстев прави първите стъпки за едно възникване на модерната, еманципирана от своята общност личност. Но неговото сп. „Мисъл" до присъствието на Пенчо Славейков носи много наивистични черти. Списание „Мисъл" става това, което е, когато Пенчо Славейков се присъединява към Кръстев. Тъй да се каже, Славейков европеизира Кръстев допълнително.

Присъединяването на Петко Юрданов Тодоров към Славейков и Кръстев го преориентира. За това играе вече голяма роля пребиваването му в Париж, трагичната история на сестра му, но някъде към 1905-6 г. той е вече друг човек.

Друга една такава дълбока трансформация изживява Яворов. В цялата му лирика големи стихотворения остават „Заточеници", „Хайдушки копнения", стиховете, писани за Мина - това са едни изключения, в които неговият поетически натюрел е надделял.

Но вече е конституирана най-сетне модерната личност. Тази, която не само приема войната, която масата й обявява, а която обявява война на масата.

В моето юношество най-голямото щастие на народностния елемент беше гаврата и унищожението над човек, който претендира за интелектуална и духовна значимост. И това отношение изгражда биографиите на духовните хора на България.

Някъде от 1907 г. започва масовото преследване на Вазов.

Началото на това преследване за съжаление е сложил Пенчо Славейков, който с пълно право е протестирал, че с тази опълченска или солдатска поезия на Вазов е вече свършено. Вазов е човек, който е свързан изключително с Възраждането, нищо от това, което е направил на тема извън Възраждането, няма стойност.

Със своя първи период, който завършва фактически към 1894 г., той е с огромно значение, той е бил възпитател на нацията. Но това, което вече след Пенчо Славейков се подема срещу Вазов, то е отвратително - срещу му е писана такава помия от хули, че в съвременността човек не може да ги чете!

Вазов е руган, плют, навсякъде от всеки лумпен и от всеки гамен. И далече не с мотивите, с които Пенчо Славейков воюва срещу него - той воюва срещу него в името на една нова синтеза между България и Европа.

А самия Пенчо Славейков също си минава по своя ред. Той е уволнен и унищожен направо от една гад С.С.Бобчев, вероятно най-нищожният интелектуалец, който България е имала.

Днес се леят много фалшиви сълзи по отношение на Яворов

Това е една семейна драма, обаче социалните противоречия между него и жена му се подхранват непрекъснато от клеветата, от интригата. Семейният живот на Яворов става нетърпим от външното напрежение, защото Яворов е в обтегнати отношения с всички и не може да не бъде. Със социалистите - защото е скъсал, със софийската буржоазия - защото все таки той е провинциалист. А има и друго - баща му е касапин.

Той е в контраст с голямата писателска среда, защото недоволствува върху наследството на Вазов и Ботев, върху една определена примитивна лирика. Той вече се интересува от интимната лирика.

Тука също, по отношение смъртта на Яворов, има чувство за общонационална вина. Мине-немине известно време, изведнъж проблемът за Лора и Яворов става общонационален.

Има запазени публикации на мъжа на неговата сестра, който му казвал: „Пейо, ти трябва да останеш за тази нация, да живееш" и той му отговаря: „Каква е тази нация? Виж тоя вой срещу ми, като че всички са присъствали в оная нощ."

Омразата срещу Яворов е отново омразата към щастливия човек, към преуспелия, към талантливия, отново изригва този български селски бурен.

Димчо Дебелянов

Дебеляновите контрасти са невероятни. Дебелянов, първо, е грозен. Лицето му е цялото на пори като от едра шарка, косата му е неприятно червена, той няма никакво приятно излъчване.

Дебелянов никой не го е пращал на фронта - той отива доброволец. Защо? Защото той е притеснен отвсякъде. Друг може да не отиде, но ако той не отиде, отвсякъде ще бъде упрекнат.

Когато в София научават за смъртта на Дебелянов, Фердинанд е извикал шефа на бюрото за вербовка, посрещнал го долу на стълбата и го е бил с шамари по цялата стълба догоре.

Рашко Зайков - един удивителен човек, който е бил асистент на Айнщайн

Запазени са писма от Айнщайн до него, в които Айнщайн казва за математическите работи на Рашко Зайков, че „аз в тях се губя като петел в кълчища, не мога да се ориентирам".

Зайков има един прословут учебник „Статистически методи", който е три десетилетия учебник в Синсинати. Него го извикват в България, за да почне тука работа. Детайли няма, свършва с това, че той е учител по математика.

И съвсем случайно вече, когато почват и от българска страна работите по теоретична физика, атомно разпадане и т.н., трябва да го вземат, защото няма кого да пратят в Дубна.

Стига се дотам, че да бъдеш интелектуалец в България е престъпление

Вътрешният живот на интелектуалния тип представлява мрачна съдба до такава степен, че родители почват едно бдение върху младите да нямат увлечение в интелектуалните професии. Оттам българската идея, че образованието трябва да създава само практични хора, homo faber, без теоретична мисъл, което е един пълен абсурд: какъв лекар ще бъдеш, ако не знаеш биохимия?

Разбира се, тези неща не са били толкова неясни на българите. Изразени са във вицове. Например, минават в пъкъла край казани с катран. От гърците се подава някой и вика нещо, от турците някой плава и гори, само при българите е спокойно. Питат дявола защо е така. „Ами те се теглят надолу един друг", отговаря им той.

Средният българин е еснаф, тарикат, хитрец, има цяла една гама от термини, които го обозначават. Например - „в мътна вода риба лови", „знае къде зимуват раците", „намерил е на баницата мекото".

Това са типове на социално поведение, на използване на злото. И кое е злото?

Организираното безличие в борбата му срещу личността

Ухилените физиономии на тия, които знаят „къде е на баницата мекото", които знаят „да те пратят за зелен хайвер"…

Интелектуалната мафия, която е конституирана на тази основа, много дълбоко бди за инакомислещите. Ако тръгнеш да се противопоставяш, ще те уволнят, ще те пребият, ще ти запалят къщата. От време на време България току пропищи около някоя личностна драма.

Там, където се засегне системата на злото, се задействуват всички тия провинциално-пъклени отечествени сили.

Става Балканската война и за тази Балканска война почват да се пишат епопеи

Тази фалшификация се отрази върху българската литература в такъв аспект: в момента на голямото развитие на романа тука се родиха Омировци, това е направо смешна история. Това са интелектуални скотове, които обосновават своята псевдокултурна дейност в някои висши програми: спасяването на българската националност, мировата революция, непреходният хуманизъм, тържеството на православието, каквото искате.

Това е една тенденция, която е ранна, още от Възраждането и Ботев е писал по тоя проблем. Той е виждал жестоката опасност, която тази псевдокултура, под формата на една добродетелна за народа дейност се вкоренява като културна традиция. Израз на това е и „Защо не съм" и не само това.

Да вземем хумористичните му страници, те са една страшна критика, ако той говори за Цанцугер, Марко Балабанов, той има защо да го каже. Ако той се подиграва с Протич, като го нарича „доктора Простича", има защо. Ако се подиграва с „даскалоливницата", има защо.

Но за съжаление Ботев е направил тази критика във формата на една сатира и това нещо е отпаднало от съзнанието като критика и е минало в областта на хумора.

Но това не е само анекдотика. Това показва, че е дълбоко скъсана вътрешната връзка между индивидуалност и общност. Общността не е в състояние да интерпретира вярно постиженията на индивидуалностите.

А все пак българска литература трябва да съществува, защото тая страна трябва да има лице

И тука спасението идва доста късно - към 1926-27 г., когато правителството на Ляпчев си дава сметка, че българската литература е в такава криза, че няма да оживее, включват вече писателите в учебната система.

Това беше начинът и те възложиха тази функция на едно издателство - главно „Хемус". За да се поддържа духовната мизерия, на това издателство беше възложено издаването на учебниците. Учебниците носеха грамадни доходи, още повече, че за да се преборят с предаването на учебниците от един клас на друг, те ги сменяха всяка година. И вътре в тая система наблъскваха българския писател, който така вече имаше обществено присъствие.

От това престъпно подменяне на културата с просветата започва вечната тенденция на българската политика: да се обезпечава тая група от интелигенцията, която носи най-дълбоко белезите на провинциализма.

Колкото по-провинциален е един български автор, толкова по-национален е. Вазов прави едно изключение. Но българската просветна система никога не е засвидетелствувала особена обществена обич към Пенчо Славейков. Яворов в преподаването в учебните заведения е представен главно с просташките си работи от т.нар. негов пръв период, който по-добре и да го няма.

Всичко дотук говори за следното: различна социогенеза на индивида и общността. Дотук социогенезата е била обща, оттук социогенезата е съвършено различна. Индивидуалността възниква във всякакъв отказ на връзка с масата, с общността.

При тази ситуация да бъдеш личност е изравнено най-малко с дребно хулиганство, ако не с престъпление. Хората с интелектуални данни, които са в контекст със своето време - често пъти учили или специализирали на Запад, или придобили едно добро образование (не с оглед взимането на диплома, а с оглед образуването на някаква стойност в себе си) - техният живот се превръща в ад.

Това го има още в турската администрация - пълна неприложимост на определен тип интелектуалци, т.е. на тия, които могат. Такива хора дали са необходими обществено, няма значение, те имат интелектуални склонности и възможности, които не могат да бъдат потиснати, имат материални средства, за да придобият съответното образование и го придобиват.

Но те са наказани.
Изходът за интелектуалния слой е само един: самота. Вън от всякаква общност. Може би се срещат помежду си, на семейни и приятелски срещи, дори създават малки кръгове, особено в провинцията, където общуват било около книги или с прословутите семейни вечеринки - с най-различни забавления. Но има пълно скриване от обществото и обществените ангажименти.

След Освобождението старият манталитет се запазва, но вече има по-добри условия, вече има възможност за човека да се усамоти

Той може да бъде дребен чиновник или да работи в някоя магазия - най-често. Тези търговски работници са били сравнително добре поставени, защото вече е необходима култура на обслужването, вече има култура на обноските.

И такъв човек вече може да се затвори, да се усамоти.

И това е основата на българското лирическо изкуство, било в поезията, било в нашия разказ, който по принцип е лиричен, форма на лиричното изкуство. Тази интимност в живота на съсловието на интелектуалеца е причина в България да не се развие никакъв епически вид на изкуството: пълното отсъствие на романа до ден днешен, а също така липсата на драматургия. Тия драми, които имаме за класически, това е много елементарна литература, правена насила, за да има в Народния театър и български имена.

Това отдръпване на личността в себе си не е непременно негативно, но ако не бъде свързано със социалната страна. Едно е, ако аз съм обезпечен, ако не съм в конфликт със средата и извърша това отдръпване. Друго е, да не си подавам носа на улицата, за да не ме пернат по главата. И да устройвам от дома си не само убежище, а и скривалище.

Това отдръпване на личността у нас е дразнело извънредно много Ботев. В неговото стихотворение „Бързай странник" странникът е човекът, който не може да бъде мотивиран за обществен живот от нищо - нито от убийството на брат си, нито от убийството на баща си.

Това е едно общо състояние, което тежи върху цялата нация. Интелектуалната класа има характер на референтна група, което ще рече, че останалите конституират своето поведение по неин образец.

У нас интелектуалната група със своето отдръпване е насадила общото състояние на равнодушие

Ориентацията е следната: „Виж го този как живее, не е глупав, в Париж е завършил, той не се меси, а ти ще се месиш!".

Това отдръпване е било преодоляно за първи път от Васил Левски. Как този човек е успял да преодолее състоянието на отдръпване, наследството на античното идиотство!

Втори път това чудо се е повторило в Сръбско-българската война, трети път - в Балканската война. Оттам нататък е свършило. Защото в Балканската война стремежът да бъдем общност, а не индивиди, е бил ужасно удавен в поражението, претърпяна е една огромна фрустрация, която не може да бъде преодоляна.

Туй са причините общественият и политически живот да мине в ръцете изключително на лумпениата, на субпролетариата- след Освобождението, по време на комунизма и днес. Дори бих казал, че личностният тип е вече дисквалифициран за обществен живот.

Не може да трае 120 години един тип на обществена неориентация и от това състояние да излезе с тропизми, с цели. Тропизмите ще ги има само в интелектуалния кръг, по отношение на своите собствени постижения, доколкото обществото ги позволява. Защото общността вече (особено сега, в 90-те години) отиде дотам, да отрече всякакво присъствие на интелекта.

Вземете пресата с нейното безобразие - от всяко говедо става журналист. В живописта професионалистът е изхвърлен от дилетанта, и то от долнопробния дилетант. Един художник на ниво не може да продаде една картина, дори евтино, но на пазарчето за дилетанти на „Кристал" абсолютни боклуци се продават за добри пари.

При това положение пред отделната личност остава само едно: да намери своето място в масовите групи на занаята.

Но това е преадаптация. Всеки се адаптира. Раждат се безгръбначни, раждат се плазмодии, най-различни типове на асоциално поведение и форми на обществен кретенизъм. Започва блюдолизничеството, докарвачеството, т.нар. натегачество, за което има анекдоти.

В България, ако искаш да влезеш в администрацията, в университета, в музей - където и да е - трябва да имаш тази самодеградация, която да те представи. Трябва обезателно да бъдеш известен с някакъв много неприятен порок или черта - или алкохолик, или рушветчия.

Ние имаме при това положение една повсеместна обществена бедност

Бедност на институциите - например нашите училища: нашите училища са най-бедни в света откъм съоръжения.

В българските библиотеки никога не е имало системна събираческа работа. Или нашите архиви - те съществуват от 30 години насам и са създадени главно с полицейска цел, те не представляват нищо.

Ако се обърнем към друго: така необходимите сбирки от изобразително изкуство. Нито дори в събирането и опазването на нашата по-нова живопис, защото и там е действувано на принципа: целокупния народ.

Вземете сега вече и катастрофата на комунистическото правителство: преустановява безплатните лекарства. Това е страна, която поради своята бедност не може да провежда никаква социална политика. Обществената бедност е такава, че тя се изразява в една всеобща мизерия.

Ние сме без медицинска апаратура, без модерна фармация. И всичко, което вече постъпва, този сложен интелектуален продукт, който целокупният български народ е отрекъл, той почва да го купува всеки ден на все по-високи цени.

Един пример.
Аз помня времето, когато България доставяше от Германия един камион срещу два вагона домати. Сега един камион е една композиция домати. Това е отношението на простия продукт към интелектуалния.



Други подобни ресурси
Фирми:   Администрация
Лица:     Филолог, Литература
Стоки:    Информация, култура


 
  Снимки от сайта или реклама на "Общество и политика"
 
 
  Линкове към Генералната мерзост на българския живот
 
W76593 Генералната мерзост на българския живот Общество и политика Владимир Свинтила Виж  ~  
W77085 Индекс на сайтовете за общество и политика Общество и политика Индекс Виж  ~  
  Манипулации с линковете
 
  Линк към сайта  <<<Натисни тук >>>
 
  Фирма  >>>>>
  Обект  >>>>>
  Лице за контакти:  Владимир Свинтила
  Телефон  
  E-Mail  -
 
  Адресни данни
 
  Област:
  Населено място:
  Адрес:
  Пощ.код/кутия: /
 
  Идентификация
 
  Раздел: Общество и политика  >>>
  Категория: Български проблеми  >>>
  Група:
 



 
 
 
ДЕТАЙЛИ, НОВИНИ И КОМЕНТАРИ
 Тази ситуация дава определен тип реакция    
__ 1 __

30/06/23
15:33:42
Тази ситуация на перфектна, установена и неотменима мерзост дава определен тип реакции

Първата реакция е самоомразата на българина. По същество той дълбоко ненавижда себе си. И ако се почне разговор за нещо българско, той почва с псувни и проклятия.

Самоомразата и омразата към българщината вече става религия. Ако си човек с достойнство, ако си поначало конституирана личност, ти не можеш да допуснеш да бъдеш наричан българин и да бъдеш третиран като българин. Това нещо катастрофално се изразява след 1918 и след 1944 г., когато националните катастрофи будеха небивала радост в тълпата.

Пада им се на буржоазията, пада им се на царедворците, пада му се на града. Като че за тях няма отражение. Казваха: да му мисли буржоазията.

Тия орязани граници не са само едно държавно унижение. Те се изразяват в засилване на обществената мизерия. Изрязването на Добруджа, изрязването на Западните покрайнини имат огромно стопанско значение и поради това: от Източна Тракия в България влязоха 600 000 бежанци, от Македония влязоха около 1 100 000 (заедно с Втората световна война).

Това е почти двумилионно бедствуващо население, което страната трябва да приеме и по някакъв начин да уреди. И те не са минали без форми на обществена помощ, като се почне от раздаване на храни, заеми за строежи и т.н. Тези факти, тези нещастия лягат върху всеки човек, независимо дали ги признава.

Има и друго.
Нетърпимостта към своето състояние се превръща в една денонощна омраза към реалността, към социалната система. Но ти не можеш да я намразиш само, защото е система на българската буржоазия, ще свършиш с това, да я мразиш, защото е българска. Оттук нататък вече предателството се превръща в политическа платформа, изповядвана от милиони.

Но този манталитет, най-накрая, е тотално нихилистичен, състои се от едно отрицание на самия себе си. Българинът не представлява нищо за себе си. И ако го питате, той ще ви каже: кой съм аз и защо съм - абе, я ги остави тия работи. Имаше и един политически момент, когато преди 9.IX.1944 най-често казваха: абе виж какво, животът не струва три лева, колкото един куршум. И тръгваха с комунистите и с партизаните. Защото това е негово интимно убеждение.

И защо животът му наистина да струва повече от три лева? Ами че той нито в материално отношение, нито като условия на живот, нито като духовна нагласа представлява нещо. Той е един изтръскан чувал, една скъсана обувка, една стара подметка, един изгнил дюшек.

Цялата тая история свършва с това, че той се е лишил от всички тропизми. Съвременната социология смята, че истинското богатство на човека е богатството от тропизми: движението към определени цели.

И ето, обществената бедност се изразява в края на краищата и като една бедност на духа. В своята целокупност българският народ завършва като един тотален развратител на всичко и на всички.

Трябва да кажа, че в последните години, с всичките благополучия и престъпления, става най-сетне едно преодоляване на този български мир. И върху всички тия неща ние можем да разсъждаваме и заради това - фактът че ги осъзнаваме, говори че те си отиват.

Човек може да осъзнае една такава ситуация не в нейния център, а в нейния край, защото осъзнаването представлява форма на резюмиране на едно развитие. Това, че ние вече можем да огледаме цялата тази съвкупност, да намираме нейните корени, да намираме нейните типове - това значи, че тази съвкупност е към своя край.
 
  Задай въпрос, добави коментар >>> Отвори формата за текст    
 
Избери оценка:   2 3 4 5 6    
 
  Брой посещения:  776       Гласували:  0     Оценка:  0.00                Последна редакция:   11/08/19

Google