__ 2 __
24/01/22
20:10:45 |
У нас европейският неотрадиционализъм е висока топка. Всичко все още опира до първичен антикомунизъм и дребен балкански национализъм (за справка: събарянето на паметника "1300 години България" пред НДК в София през юли 2017 г. и поставянето на неговото място на бронзов лъв, който държи щит с карта на една хипертрофирала България).
Все пак има и хора, които следят световните тенденции. През октомври 2019 г. журналистът Николай Облаков, редактор в онлайн платформата "Консерваторъ", публикува един колаж "преди и след", тип Architectural Revival - на централен площад в Будапеща, където на мястото на една модернистична сграда с растерна фасада се строи чисто нов еклектизъм, зает от годините някъде около края на XIX век. "Бих гласувал за този кандидат-кмет на София, който направи подобно нещо със сградата на "Раковска", в която се помещава Европейската комисия", коментира Облаков в своя пост.
Сградата на Европейската комисия в София сама по себе си е архитектурно недоразумение - завършена през 2010 г., тя е очевидно копие на Hearst Tower в Манхатън на Норман Фостър, само че поорязана във височина и блокираща трагично улицата. Разрушаването на една сграда обаче и построяването на нейно място на нова, но с дизайн от началото на миналия век, е свръхконсерватизъм, както уместно отбелязаха архитекти и екоактивисти в коментари. Нелепо е това да се промотира като начин за подобряване на градската среда.
Архитектурният неотрадиционализъм
Всъщност това, което се оформя днес, е един самопровъзгласил се (основно в социалните мрежи) нов архитектурен стил - архитектурен неотрадиционализъм. Аrchitectural revival не е случайно избран термин. "Ривайвъл" в архитектурната история наричаме всички онези неостилове - неоготика (gothic revival), неокласицизъм, неороманска, необарокова, неоренесансова и прочее архитектури, чийто еклектизъм бележи XIX и началото на ХХ век и срещу чиято имитативност, ретроградност и безпринципност излизат на война архитектурните авангарди и модернизмът след Първата световна война.
Именно това обаче е любимият исторически период на нашите нови архитектурни традиционалисти. Всички те реферират към един особен момент на стилов плурализъм от края на XIX и началото на XX век - годините на либерална буржоазна Европа, която се чувства добре в тези сгради и ги размножава навсякъде по света, включително от позицията си на колониална сила. Това е времето на архитектурната еклектика, когато имаме както научно-технически прогрес и нови тенденции, така и романтично връщане назад към архитектурната история и стиловете на отминали епохи.
Но традицията не е стил. Тя е нещо ефимерно и силно манипулативно - онази носталгична представа за собственото ни минало от "Да си върнем контрола!", която възпалява емоциите, особено в моменти на кризи, политически изпитания или разгромяване на националната идея. Представата, че ценна е само старата предвоенна София или викторианската Англия, или Берлин на Хоенцолерите, е много далеч от либерализма на късния XIX век - с целия му неокласицизъм и еклектика, срещу които модернистите се изправят.
Освен това антимодернизмът е опасна кауза. За добро или лошо, модернизмът (особено следвоенният) постави архитектурата в служба на хората - на всички хора. И на онези, които управляват държавите, и на онези, които живеят в коптори и за които най-бързият начин да получат хигиенично жилище е индустриализираното панелно строителство. Разбира се, като всяка утопия, и модернистката се проваля. Днес обаче наблюдаваме една нова атака, насочена не само срещу естетическите провали на архитектурния модернизъм, срещу неговата арогантност и безпрекословност, но и срещу неговия универсализъм, глобализъм, космополитизъм.
Модернизмът много сбърка, когато се опита да заличи всичко старо и да започне начисто. Хората никога не са готови на това. Но е еднакво зле да сриваш стари исторически центрове, за да построиш кутии от бетон и стъкло, и да унищожаваш цял дял от архитектурата (и гигантски период от историята), като "възстановяваш традицията".
През 2016-2017 г. изглеждаше, че новият архитектурен консерватизъм е на път да роди чудовища, а действие второ тепърва предстои. Всъщност разрушаванията на бруталистки бетон, растерни кули и социални жилища от онзи егалитарен следвоенен архитектурен период продължават, но дебатът сякаш утихна. Глобалният свят отстъпи на малките държави и на локалното справяне с проблемите - граница по граница, област по област. И някак пропускаме факта, че безсмислените стилови войни и псевдотрадиционализмът прикриват тъмен национализъм и пречат да отстояваме архитектурата и всичките нейни възможни езици, както беше написал британският архитект постмодернист Сам Джейкъбс през 2018 г.
В края на филма "Брекзит", в деня преди референдума, Доминик Къмингс и Крейг Оливър (журналист и политически координатор на кампанията за оставане на Великобритания в ЕС) се срещат случайно и сядат да изпият една бира. Двамата врагове са уморени, убити от безсъние, а Оливър е и отчаян. "След като отвориш тази кутия, вече няма да можеш да я затвориш, Дом", казва Оливър. "Промяната е вълнуваща", отговаря му Къмингс, но Оливър продължава: "Внимавай какво си пожелаваш. И ти няма да можеш да си върнеш контрола."
Не само в архитектурата е опасно да ходиш напред, гледайки назад. |
