Ресурсбук България. Данни за избран сайт

 

Прокуратурата иска 'законно' да накърнява правата

Предложенията на прокуратурата за изменения в Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) предизвикаха сред правната общност шок и възмущение, които неминуемо ще ескалират и ще отекнат в европейските институции. Нелепите обяснения, че предлаганите изменения целят по-висока ефективност и качество на наказателното производство не могат да отклонят вниманието от прозрачната цел да се постигне неотменяемост и непререшаемост на делата на Специализирания съд (главния пристан на най-нашумелите "успехи" на прокуратурата). И да се позволи на прокуратурата "законно" да накърнява правата на гражданите.

Желанието на прокуратурата да пише закони не датира от днес. Всички изменения на НПК от 2010 година насам бяха направени с декларираната цел да се ускори наказателното правосъдие и да отпадне ненужният формализъм в него. Началото сложи

мантрата, че процедурните правила пречат за наказване на виновните, защото са писани от адвокати,

които обслужват обвиняемите лица. Министърът на правосъдието Маргарита Попова обеща занапред законите да се пишат от прокурори. Така през 2010 година започнаха "прокурорските изменения" на НПК, които не направиха процеса по-бърз, но със сигурност го направиха по-несправедлив. През 2015 г. НПК бе променян 7 пъти, а през 2016 - 5 пъти.

През 2017 година се поддържаше, че новите изменения в НПК (които и тогава бяха инициирани от прокуратурата, но не с такава откровена наглост) ще ускорят наказателното правосъдие. Три години по-късно се оказа, че дори онези правила, които силно ограничиха правата на гражданите в наказателния процес, пак не са достатъчни, за да може прокуратурата да си осигури 100% успеваемост в съда. Прокуратурата вече иска да се "узаконят" незаконните доказателствени средства, за да постига осъдителни присъди на всяка цена. Стана ясно, че направените от прокурори в периода 2010-2019 г. изменения в НПК не доведоха до ефективно разследване, макар че за 2019 г. процентът на осъдителните присъди продължава да е 97,5 % (най-висок в Европа).

Продължаващото прокурорско недоволство очертава проблема като кадрови, а не нормативен.

Процесът има свои правила и всеки от участниците в него трябва да ги познава. Нали не пренаписваме българската граматика според увеличаващата се маса неграмотни? Защо да пренаписваме процесуалния закон, който е замислен да е траен, предвидим и стабилен във времето, заради това, че разследващите не могат да се научат да го прилагат?

Прокурорът има статут на магистрат също както съдията. Кадровите изисквания към прокурорите и съдиите са едни и същи - имат висше юридическо образование и еднакво ги обучават в Националния институт за правосъдие. Защо тогава съдията може да открие пороците в провеждането на различните действия по разследването и да приложи закона, а прокурорът не може? Нали чл. 46, ал. 1 от НПК сочи, че прокурорът ръководи разследването и осъществява постоянен надзор за законосъобразното му и своевременно провеждане? Това е основното задължение на наблюдаващия прокурор (макар някои да си мислят, че основното му задължение е да разрешава разгласяването на материали от досъдебното производство).

Върху прокурора тежи отговорността всяко от действията по разследването да бъде проведено в съответствие с разпоредбите на НПК, които всеки съдия, прокурор и адвокат е задължен да познава и прилага. Ако няма доверие в професионализма на някои от разследващите, прокурорът може и сам да извършва действия по разследването.

Общата насоченост на предложените от главния прокурор изменения в системата на доказване показват, че

прокуратурата не може или не желае да съблюдава процесуалните правила,

които са гаранция срещу нейната безконтролност и срещу евентуален произвол. Всеки наказателнопроцесуален закон се пише с презумпцията, че органите на наказателното производство са добросъвестни. Според главния прокурор обаче (л. 19 от предложението) действащата уредба създавала възможност "особено недобросъвестни разследващи органи" целенасочено да пропускат законовите срокове. Тук сериозният въпрос е: защо има "особено недобросъвестни разследващи органи? И защо законът следва да се съобразява с тях, вместо те да бъдат завинаги изхвърлени от системата за наказателно преследване.

Главният прокурор се опитва да въведе и ред за последващо "узаконяване" на порочни актове на органите на разследването и не е пионер в тази насока. Още през 2010 година, когато министър Маргарита Попова инициира радикални промени в НПК, беше поставен въпросът да се намалят изискванията към разследващите. Основният аргумент тогава беше, че по-голямата част от делата вече се разследват не от следователи, а от разследващи полицаи, които не били добре обучени.

По това време дори беше направен опит разследващият полицай да се разпитва от съда като свидетел, за "да санира" допуснатите лично от него грешки на досъдебното производство. Тогава здравият разум надделя и тези промени не бяха предложени за гласуване. Днес подобни идеи се възраждат не без помощта на същите лица, които ги отстояваха през 2010 година.

"Опростяването" на правилата според желанията на прокуратурата едва ли ще постигне по-голяма успеваемост (100% осъдителни присъди ли очакваме?!!), но

със сигурност ще доведе до нарушаване на права, защитени от Европейската конвенция

за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ).

Занижаването на изискванията към съдържанието на постановленията за привличане на обвиняемия в това качество може да наруши правото на лицата по чл. 6 § 3 б. "а" ЕКПЧ да бъдат незабавно и в подробности информирани за причините за обвинението, и то на разбираем за тях език.

Идеята, че броят на поемните лица, които присъстват на действия по разследването, следва да се намали (от две на "поне едно"), защото трудно се намират поемни лица, всъщност зле прикрива целта да се заобиколят гаранциите срещу произвол и най-вече срещу подхвърляне на доказателства.

Защо да намаляваме броя на поемните лица, след като се твърди, че разполагаме с "особено недобросъвестни разследващи органи"? Освен това практиката показва, че поемни лица се намират много лесно - публична тайна е, че в повечето случаи това са лица, които се завеждат от разследващите полицаи на мястото на следственото действие вместо да се потърсят сред случайно намиращи се наоколо граждани.

В много от случаите

поемните лица дори са служители на МВР, което създава предпоставки за произвол.

Такива действия нарушават правото на справедлив съдебен процес, ако пороците не бъдат забелязани и елиминирани или санкционирани в съдебната фаза на процеса.

Предлага се също прокурорът да внася обвинителни актове, без да е "убеден", че са събрани необходимите доказателства за разкриване на обективната истина и за повдигане на обвинение пред съда. Това означава, че вместо да се търси достатъчност на доказателствата, ще се извършва приблизителна преценка на събрания доказателствен материал.

Изискването прокурорът да действа по вътрешно убеждение, основано на доказателствата по делото и на закона, е не само процедурна, но и етична гаранция срещу произвол, срещу безпринципни и незаконни обвинения, срещу използването на наказателното обвинение като бухалка и средство за репресия.

За прокурора са в сила стандартите, приложими и за съда - да решава делата по вътрешно убеждение, да е независим и безпристрастен. Той е длъжен да вземе всички мерки за разкриване на обективната истина - точно както и съдът.

Правната преценка, която прокурорът е длъжен да направи преди да обвини някого, съответства на правната преценка, която следва да направи съдът, когато осъжда - да постанови осъдителна присъда само когато обвинението е доказано по несъмнен начин. В предложението прокурорът да има право да внася обвинения без убеденост в събраните доказателства

прозира желание да се води процес заради самия процес - заради публичното охулване на обвиняемия,

заради принудителните процесуални мерки, заради "ненаказателната" конфискация по квазиграждански ред. Липсата на убеденост в доказателствата и свободата да се внасят обвинителни актове без солидна доказателствена основа ще рефлектират силно върху броя на делата и върху размера на присъжданите обезщетения за незаконно обвинение по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ).

Както и сега обаче, "неубеденият" в доказателствата прокурор няма да понесе негативи от незаконно повдигнатите обвинения - нито в кадрови план, нито в материален. Както и сега, обезщетенията ще се плащат от гражданите чрез техните данъци, включително от данъците на незаконно обвиненото лице. В крайна сметка, лелеяната мечта за 100% осъдителни присъди няма да бъде постигната, защото внасянето на недоказани обвинения в съда би трябвало да води до лесни за защитата оправдателни присъди.

Предлага се удължаване на сроковете за прилагане на специални разузнавателни средства (СРС), както и разширяване на кръга от престъпления, за които те да се прилагат. Този подход е

твърде опасен в държава като България, която вече е осъдена от ЕСПЧ за неефективен контрол

върху прилагането на СРС (по делото Асоциация за европейска интеграция и Михаил Екимджиев срещу България) и в която председател на съд бе осъден за масово разрешавани СРС в нарушение на закона. Опасността идва и от смущаващите факти за пречките, които се създават пред Националното бюро за контрол върху СРС, разкрити от доскорошния му председател Бойко Рашков, както и от очевидната липса на дейност от страна на новия състав на Националното бюро.

Най-шокиращо обаче е предложението да се елиминира касационната проверка по тежките наказателни дела. Според главния прокурор касационната инстанция следва да контролира само новите присъди на апелативните съдилища - т.е. присъдите, с които оправданият от окръжния съд подсъдим е осъден от апелативния съд или пък осъденият от окръжния съд подсъдим е оправдан от апелативния съд. В случаите, когато втората инстанция само изменя присъдата или я потвърждава, се предлага касационният контрол да бъде изключен. Според прокуратурата касацията не е необходима, ако например първата съдебна инстанция наложи наказание от 5 години лишаване от свобода, а въззивната инстанция увеличи наказанието на 12 години или на 18 години.

Всъщност идеята е твърде прозрачна - най-често присъдата ще влиза в сила след постановяването й от регионалния апелативния съд, и най-вече от Апелативния специализиран съд.

Затварянето на производството в "специализираните" съдилища подчертава техния извънреден характер и крие огромен риск от беззаконие и нарушаване на права. Не по-малки рискове крие отсъствието на касация на всяко апелативно ниво. Правосъдието не може да има регионален характер, тъй като се създават огромни възможности за формиране на местно правосъдие. Спекулативно е да се правят сравнения с касацията, която се провежда по делата, подсъдни на районните съдилища. Обвиненията, които апелативните съдилища разглеждат като втора съдебна инстанция, са по-тежки и предвидените за съответните престъпления наказания са по-високи.

Ако принципът за равнопоставеност на двете категории въззивни дела (на окръжните и на апелативните съдилища) е взет толкова присърце от главния прокурор, защо тогава той не предложи и решенията на окръжните съдилища, които потвърждават или само изменят първоинстанционната присъда да подлежат на касационен контрол? Премахването на касацията, както е формулирано в предложенията,

обезсмисля изобщо съществуването на Върховния касационен съд. Може би точно това е целта.

Усещането, че законодателната промяна е конкретно свързана с определени дела, подсъдни на Специализирания наказателен съд, се подсилва от вече известния факт, че през 2019 година НПК беше изменен специално заради делото "КТБ" - в ущърб на публичността прокурорът беше освободен дори от задължението да огласи публично диспозитива на обвинителния акт.

Не само това дело, но и редица други шумно оповестени от пресцентъра на прокуратурата дела могат да бъдат върнати в изходна позиция, в случай че съдебните актове бъдат постановени в нарушение на закона, на процесуалните правила и на изискването за справедливост за наказанието. Затова е много вероятно предложените законодателни промени да целят предрешаването на някои шумни "специализирани" дела.

В заключение - един критичен поглед върху придружаващото предложенията писмо на главния прокурор, адресирано до председателя на Народното събрание Цвета Караянчева. Още в първото изречение на писмото се открива позоваване на чл. 87, ал. 1 от конституцията, който гласи, че право на законодателна инициатива имат всеки народен представител и Министерският съвет. Остава неясно защо главният прокурор, внасяйки своите предложения, изтъква правото на правителството да предлага закони -

дали той сам се приема за носител на волята на изпълнителната власт,

дали желае да е част от тази власт, или просто счита, че председателят на Народното събрание упражнява функциите и на Министерския съвет.

Няма отправено искане към председателя на законодателния орган - да внесе сама тези предложения или да намери депутати, склонни да ги внесат. Впечатлението е, че на народните представители се представя един императив, но този път разпореден не от председателя на партията с най-голямо мнозинство в Народното събрание, а от главния прокурор.

Други подобни ресурси
Фирми:   Администрация
Лица:     Филолог, Литература
Стоки:    Информация, култура


 
  Снимки от сайта или реклама на "Общество и политика"
 
 
  Линкове към Прокуратурата иска 'законно' да накърнява правата
 
W86040 Прокуратурата иска 'законно' да накърнява правата на гражданите Източник Dnevnik.bg
  Манипулации с линковете
 
  Линк към сайта  <<<Натисни тук >>>
 
  Фирма  >>>>>
  Обект  >>>>>
  Лице за контакти:  Иван Гешев
  Телефон  
  E-Mail  
 
  Адресни данни
 
  Област:
  Населено място:
  Адрес:
  Пощ.код/кутия: /
 
  Идентификация
 
  Раздел: Общество и политика  >>>
  Категория: Обществени проблеми  >>>
  Група: Съдебна система
 



 
 
 
ДЕТАЙЛИ, НОВИНИ И КОМЕНТАРИ
 
  Задай въпрос, добави коментар >>> Отвори формата за текст    
 
Избери оценка:   2 3 4 5 6    
 
  Брой посещения:  235       Гласували:  0     Оценка:  0.00                Последна редакция:   23/10/20

Google