Ресурсбук България. Данни за избран сайт

 

Историята е наука, когато е безпристрастна

Доц. д-р Владимир Златарски е историк в Института за исторически изследвания на БАН. Той проучва българската история от края на XIX до средата на XX в. в нейния европейски и балкански контекст. Експерт по българо-германските отношения. Автор е на монографиите "Райхът и царството. Германското присъствие в България 1933-1940 г." (2014 и 2020) и "Неискрените. България, Румъния и Централните сили 1913-1914 г. (2018).

Доц. Златарски, прочетох тези дни едно метафорично сравнение, приписвано на цар Борис Трети: че когато се задава неудържим порой, се прави вада, за да не залее целия бостан. Могат ли днес, 80 години по-късно, българските историци да кажат, че тази метафора адекватно отразява смисъла на присъединяването на България в Тристранния пакт?

- Цар Борис III е обичал народните мъдрости и често си е служил с тях. "Неудържимият порой" в случая е 12-та германска армия, която се събира на румънска територия по река Дунав, за да премине през България на път за Гърция. Решението за това е взето от германското ръководство още през ноември 1940 г., когато става ясно, че започнатата без знанието на Берлин италианска акция в Гърция търпи провал. При това фактическо положение, за да не се даде възможност на Съюзниците да отворят фронт на Балканите, както това се случва през Първата световна война, и за да може регионът да запази снабдителната си и стратегическа роля в германските планове, Хитлер решава Гърция да бъде окупирана. Единственият възможен път е през България и това е казано на цар Борис още на 17 ноември при визитата му в Берхтесгаден. Преминаването на германската армия е било сигурно - въпросът е бил само как това ще стане.

Кое най-силно е натежало за влизането в пакта, какво е положението в Европа към 1 март 1941, можеше ли неутралитетът на Царство България да продължи и кое е специфичното в българското присъединяване?

- За да се разбере положението в Европа към датата на българското присъединяване към Тристранния пакт, лентата трябва да се върне месеци назад и да се разгледат три фактора.

Първият от тях е Германия и нейната политика. До лятото на 1940 г. все още, макар и вече разклатен, конструираният от Франция ред от междувоенния период все още съществува. Но когато през юни смятаната за най-силна в Европа френска армия капитулира след само пет седмици военни действия, Германия се превръща в неоспорим хегемон. Бързината на постигане на успехите в известна степен идва неочаквано за ръководството в Берлин, което излиза от този етап на войната така, както е влязло в нея преди десет месеца: без стратегия по отношение на следващите си стъпки. Запазването на инициативата налага бързи действия и дори импровизация.

Правят се и се изпитват различни планове, резултатите обаче са незадоволителни. Така е и с идеята за създаване на континентален блок от "Мадрид до Якохама", но поне тук германската дипломация постига някакъв резултат: на 27 септември 1940 г. в Берлин е подписан Тристранния пакт между Германия, Италия и Япония. Макар опитите към него да се присъединят Испания и Франция да претърпяват неуспех, той се превръща в основен инструмент за приобщаването на балканските страни към силите на тази новосъздадена ос.

Вторият фактор е положението на Балканите. Веднага след разпадането на френската система България и Унгария поставят в Берлин исканията си за териториална ревизия спрямо Румъния, към която претенции има и Съветският съюз. Румънското положение става безнадеждно и в крайна сметка страната се разделя с голяма част от придобитото в предишната война и сменя политическата си ориентация, преминавайки в сферата около Третия райх. Там е и Унгария. През ноември тези две страни, заедно със Словакия, влизат в Тристранния пакт.
Все още извън пакта, макар и от германска страна да се полагат усилия, остават България и Югославия. Провалът на акцията на Италия в Гърция, за който стана дума, допълнително усложнява обстановката.

Третият фактор е Съветския съюз. Повече от година след подписването на пакта "Молотов-Рибентроп" германо-съветските отношения продължават все повече да се обтягат, включително по отношение на Балканите и България. След серия преговори, чиято кулминация е посещението на съветския външен министър Вячеслав Молотов в Берлин, Хитлер решава, че различията са непреодолими и дава заповед за подготовката на операция "Барбароса" - войната със СССР.

Това се случва през декември 1940, едва няколко дни след като е наредена и подготовката за похода на Балканите, с който Хитлер разчита да защити доставките на суровини от региона и да се осигури една разширена база за южния фланг за бъдещата война на изток.

В тази ситуация в началото на 1941 г. пред българското ръководство няма никакъв шанс да се запази обявеният в началото на войната неутралитет. Трябва да се отбележи, че цар Борис и правителството полагат всички усилия решението за присъединяване към Тристранния пакт да се отлага до последния възможен момент. В края на 1940 г. Хитлер пише с раздразнение в писмо до Мусолини, че България и преди е показвала малко желания да влезе в пакта, а вече не иска и да чуе за това. Но неумолимите условия на реалната политика са разбирани добре в София, където са наясно, че тактиката на отлагане няма да продължи дълго.

Какви ползи успява да издейства България в преговорите и какви вреди да понесе?

- Основната полза за България е последвалото разрешаване на националния въпрос, тоест присъединяването на земите, върху които в своето виждане България има етнически и исторически права. Трябва да се има предвид, че това не е плод на някакъв див национализъм или шовинизъм, а основа на цялата външна политика на страната от Освобождението насетне и осъзнат стремеж на живелите в онези времена поколения.

Всъщност връщането на Западните Покрайнини, Вардарска Македония и Беломорска Тракия от пролетта на 1941 г. не е окончателен акт. Тези територии са предоставени на България за администриране с очакването след края на войната на мирната конференция да бъде утвърдено тяхното включване в границите на държавата.

Другото специфично за България е, че в рамките на крайно разнородната коалиция на Тристранния пакт и за разлика от останалите участници в него, българската политика запазва значителна степен на държавен суверенитет. Основните примери в това отношение са неизпращането на войници на Източния фронт и спасяването на българските евреи. Във вътрешната политика германците също нямат думата, което е видно по различни въпроси - например отношенията със СССР, регентския съвет и други.

Кой е факторът за следвоенното решение за попадане на България в съветската зона на влияние: доколко присъединяването към пакта е решаващият фактор и доколко последвалите договорки на Сталин, Рузвелт и Чърчил?

- Хората са склонни да оценяват едно събитие най-вече въз основа на това, какво е станало впоследствие, и то от значителна дистанция на времето. Това не е исторически подход. Ролята на историка е на базата на натрупания емпиричен материал да реконструира и обясни ситуацията такава, каквато са я виждали съвременниците, тоест хората, които са участвали в събитията и които са взимали решенията в миналото. Пред България не е имало кой знае какви реални алтернативи освен влизането в Тристранния пакт. Цялата ситуация е такава, че противопоставяне на германското искане за присъединяване изглежда нелогично: германският дял в стопанския живот на страната е над 60%, превъоръжаването на армията става само от Германия.

Това монополно положение не е резултат на българско желание. Напротив, през 30-те години българските правителства правят множество опити за, нека използвам тази модерна дума, диверсификация на стопанските и военни доставки, но не срещат готовност при другите държави.

Не е за пренебрегване и чисто психологическият план на обществено възприятие - България и Германия имат близко съвместно минало на воюване и поражение и усещане за някаква съпричастност в него. Тези фактори формират българската гледна точка.

Но големите въпроси на войната и мира се решават от великите сили. Едва ли може да има реално основание тезата, че влизането в Тристранния пакт предопределя следващите десетилетия за страната. В крайна сметка в следвоенното разделение на Европа, такова, каквото го познаваме от времето на Студената война, в източния лагер има страни, които са били противници на Третия райх, и страни, които са били негови съюзници.

Постигна ли консенсус българската историография за това какъв е бил режимът в Царство България и въведе ли се научнообоснован ред в понятията, с които се борави? Например "фашизъм"и "фашист" се ползват доста произволно, когато се търси зловеща конотация за антисемитизъм, вместо думата "националсоциализъм" /нацизъм/, и то като се знае, че режимът на Хитлер е бил антисемитски, а не режимът на Мусолини?

- През близо седемте десетилетия, в които страната се управлява по силата на Търновската конституция, България преминава през различни фази. Ако говорим за десетилетието от 1934 до 1944 г. то историческата наука е постигнала съгласие за характера на управлението. Както в много страни в Европа по това време, то е авторитарно, но с характерни за страната нюанси: със забранени партии и първоначално отменен парламент, който в хода на 30-те години е възстановен чрез избори и функционира в годините на Втората световна война и след като България влиза в Тристранния пакт. Тоест основните атрибути на конституционната система са запазени и работят. Като ключов авторитет се откроява фигурата на цар Борис - един дипломатичен, а не абсолютистки владетел.

Макар да има обществени движения и нагласи, които да носят белезите на фашистка или националсоциалистическа идеология, в България те остават много далече от властта. В съвремието слагането на общи етикети с взети от историята понятия не е в инструментариума на сериозната наука.

Защо България обявява война на САЩ и Англия? Бихте ли коментирали мнението на лаици, изкушени от историята, че това било стратегически ход, тъй като царят не бил уверен във финалната победа на Хитлер, да се открие вариант за окупация на България от другия антихитлеристки съюзник, САЩ, за да се избегне съветизация? Или такъв въпрос не заслужава вниманието на специалиста?

- В това действие не може да става дума за какъвто и да е стратегически ход. Като участник в Тристранния пакт България е част от коалиция. Общият курс на тази коалиция се определя от най-силните държави в нея, за другите остава да се съобразят. Така и в случая с обявяването на война на Великобритания и САЩ, за което от българска гледна точка няма никаква причина.

Това решение не е било по вкуса нито на царя, нито на правителството, но към онзи момент се е приемало като нещо далечно и символично. От българска страна е възприета тактиката на съобразяване с Германия по "по-далечните въпроси", за да може да се запазват възможности за лавиране по темите, които са в непосредствения дневен ред на страната, а именно:
- оставане встрани от военните действия;
- отстояване на интересите в новите земи;
- ограничаване на числеността на предоставените окупационни корпуси;
- запазване на дипломатически отношения със Съветския съюз;
- отказване за формиране на доброволчески корпуси за Източния фронт и други.

В тази линия българската държава си запазва известен свободен периметър на действие. А обявената война на Съюзниците е цената, която е платена от българска страна. С обрата в хода на войната след 1943 г. тя става много солена, когато българските градове са тежко бомбардирани.

През XIX в. един германски военен е казал приблизително, че войната е хаос, в който никой не знае какво точно ще стане. По изброените вече обективни причини България е избрала едната страна и се е надявала на добро за нея развитие. В крайна сметка тази политика не е сполучила.

Какво заключение бихте направили като учен: по конкретното събитие и по-общо за историята - успява ли тя да надмогне конюнктурните страсти, митовете и табутата, налагани от идеологиите, и да отстои себе си като наука?

- Историята в своята същност може да бъде точна наука. Но за да стане това, трябва да има две "ако": ако се разполага с възможно най-много данни и ако изследователят е безпристрастен. И двете предпоставки невинаги са налице, а и една изтъркана, но вярна фраза казва, че "в историята няма ако".

За съжаление изброеното от Вас - конюнктура, мит, табу, че дори и, ако използваме думите на винаги актуалния Иван Вазов, "местните вражди и гонения" - всичко това участва в исторически оценки, които в съвремието с лекота се дават за събития и хора. Ролята на учения е да се абстрахира от тези фактори и да бъде честен, като по този начин даде приноса си за своето време.

Защото историята е ключова наука за съвременното обществено-политическо развитие и разбиране във всяка епоха. Който не познава историческите процеси не може да разбере съвременните и в това отношение историята остава учител за отговорните държавници.



Други подобни ресурси
Фирми:   Администрация
Лица:     Филолог, Литература
Стоки:    Информация, култура


 
  Снимки от сайта или реклама на "Общество и политика"
 
 
  Линкове към Историята е наука, когато е безпристрастна
 
W89409 Историята е наука, когато е безпристрастна Източник Dnevnik.bg
  Манипулации с линковете
 
  Линк към сайта  <<<Натисни тук >>>
 
  Фирма  >>>>>
  Обект  >>>>>
  Лице за контакти:  
  Телефон  
  E-Mail  
 
  Адресни данни
 
  Област:
  Населено място:
  Адрес:
  Пощ.код/кутия: /
 
  Идентификация
 
  Раздел: Общество и политика  >>>
  Категория: История и предци  >>>
  Група:
 



 
 
 
ДЕТАЙЛИ, НОВИНИ И КОМЕНТАРИ
 
  Задай въпрос, добави коментар >>> Отвори формата за текст    
 
Избери оценка:   2 3 4 5 6    
 
  Брой посещения:  456       Гласували:  0     Оценка:  0.00                Последна редакция:   11/04/21

Google