Оркестърът на Титаник е свирил в Градското казино

"Какво е джаз? Ако питаш, никога няма да разбереш." - Луис Армстронг.

Днес, 30 април, е Международният ден на джаза. Отбелязва се от 2012 г. по инициатива на ЮНЕСКО. Джазът се заражда през първата половина на ХХ век в южните части на САЩ и съчетава в себе си африкански и европейски музикални традиции. Възходът на джаза в България е свързан с Асен Овчаров (1906 - 1972) от Харманли .

Предлагаме ви откъс от книгата "Джазът в България. Българите в джаза", публикувана през 2010 г. от "Изток - Запад". Неин автор е Владимир Гаджев (77) - музикален критик и журналист, познавач на историята, развитието и тенденциите в джаза.

Из "Джазът в България. Българите в джаза"

Динамичният XX в. е нееднозначен в популярните мнения за неговите постижения и доста по-категоричен за сполетелите го бедствия. Академичната общност също не е единна в оценките си, фокусирайки вниманието към своите собствени сектори.

Така най-обобщено столетието е обявявано за векът на науката, деленето на атома, овладяването на космоса, развитието на медицината и огромния скок на комуникационните технологии. Но пък историците от своя страна настояват за акцент върху опустошителните световни войни, рухването на старите колониални империи, новите революционни движения, тероризма (индивидуален в началото, а сетне държавен и религиозен), появата на тоталитарните идеологии и режими, новите политически доктрини.

Психолозите и лекарите също взимат думата и припомнят, че точно това столетие води до масово присаждане на човешки органи, но и до небивало разпространение на наркотиците в целия свят. А голяма част от културолозите и социолозите извеждат пред скоби раждането на джаза, масовия танц, популярната музика, звуковия филм и културната индустрия, превърнали се в основа на могъщ развлекателен комплекс. И т.н. в същия порядък.

Всеки сам за себе си е прав, но в недостатъчна степен, за да се определи един единствен знак, който категорично да доминира и символизира изтеклото столетие. Нашата амбиция не е да участваме в подобен спор, пази Боже, а да изследваме чрез достъпните ни източници появата, развитието и разпространението на джазовата музика в България, като успоредно с това припомним неизвестните или отдавна забравени имена на работили зад граница българи.

ПЛАХ ПОЛЪХ ПРЕЗ 10-ТЕ ПЪРВИ ГОДИНИ

"И пак съм принуден да повторя това, що вече казах: старото трябва да отстъпи място на новото, но преди старото да изчезне, нека го фотографираме, да го опишем, да го нотираме и вложим в нашите архиви. То ще ни потрябва, ако не нам, то непременно на идващите поколения." Георги Каназирски - Верин, 1947 г.

Съществува интересна и недостатъчно изследвана зависимост между войните през XX в. и зараждането, еволюцията и разпространението на популярната музика, джаза и масовия танц. Вън от съмнение е фактът, че големите войни на столетието са най-унищожителните в историята на планетата. Ако прибавим и неизброимите по-малки, локални и регионални въоръжени сблъсъци, пронизали века, ще установим доста мрачната му роля в битието на човешкото общежитие.

Но винаги след обявяване на примирията, след подписване на актовете за капитулация и неизбежните международни конференции, свиквани от победителите за преразпределяне на Европа и света, следва дългият период на трескава, необуздана и дори истерична консуматорска мода, свързана неизбежно с музиката и популярния танц.

Обяснимо е - след дълъг период на лишения, замрял sotto voce обществен живот, глад, разрушения и човешки жертви идва етапът на сгъстеното наваксване на пропуснатите удоволствия. Знаменитият шлагерен автор Роберт Шолц (Robert Stolz) споделя в този контекст:

"Колкото по-непоносим става животът, толкова повече хората копнеят за веселие, търсят отдушник в развлечението... Колкото по-лоши ставаха времената, толкова по-голяма потребност имаше средностатистическият гражданин от смях, музика и хепиенд."

Точно в тези желани паузи на човечеството между военновременните изпитания и последващите усилия за възстановяване на материалния живот и моралните норми избухват гейзерите на попмузиката и джаза от първата половина на XX в. А бързото разпространение на новите технически средства за комуникация - телеграфа, телефона, радиото, киното, звукозаписа, грамофона, по-късно телевизията, магнетофона, касетофона, сиди и дивиди плейъра, компютъра, джиесема - и тяхната все по-голяма достъпност ги превръща в могъща индустрия и световен феномен на консуматорските настроения, като в същото време спомага за популяризирането и обособяването им в особен вид универсално изкуство и носителите му, широко разпространени на планетата.

България не прави изключение от този модел и от останалия свят! Но се различава в устройството на своя стопански, обществен и социален живот, който трябва да наваксва капиталистическото развитие от XIX в.

Преимуществено селска страна с дребно занаятчийско-манифактурно производство и патриархални нрави, тя забързано крачи към индустриализация. Успоредно с това се разрастват градовете, интензифицира се процесът на миграция към предградията им и пролетаризация на населението. Обособява се и нов тип култура, непозната за вековната ни селска битност; градът се отваря за разнообразни външни влияния, изработва си целия набор от забавления и усвоява културата на отдиха.

Съществува един напълно възможен, но документално недостатъчно потвърден и надежден източник за проникването на новата задокеанска музика в България. Той се намира далеч във времето и пространството: дели ни цял век и няколко хиляди километра. Той ни отвежда в Америка през първото десетилетие на XX в.

По данни на създадения през 1907 г. в САЩ (Гранит сити, Илинойс) вестник "Народен глас", в страната пребивават няколко десетки хиляди български емигранти, прокудени след неуспеха на Илинденско-Преображенското въстание. Колониите са пръснати като туфи из различни, главно източни щати. Житейският ритъм е пренесен от България почти без сериозни промени.

Структурата на тези монолитни общества следва традиционния модел от метрополията - църквата, взаимоспомагателните дружби, благотворителните дружества, политическите клубове, вестниците на български език. В бита им значимо място заемат любителските оркестри, някои от които получават популярност и извън тесните рамки на преселническите колонии. Един от тях е ръководеният от капелмайстора Петър Котов (с образование по диригентство и композиция в Европа и САЩ) "Orient Band" в Гранит сити, Илинойс, създаден през 1914 г.

Друг подобен, още по-голям състав е "Bulgarian Balkan Band", събран през 1915 г. в град Стилтън, Пенсилвания от капелмайстора Стою Иванов, бивш музикант от Лейбгвардейската на Н.В. Царя военна музика в София. В Лайма, Охайо от 1910 г. работи китарно-мандолинен състав. Съществуват още няколко, вече загубени за историята формации, главно брас бендове, които също влагат скромен принос за българското музикално присъствие в САЩ.

И макар репертоарът им да е основно патриотичен, т.е. попълнен с фолклорни мелодии и възрожденски песни, в него не липсват и популярни маршове, оперни и оперетни подпури, както и разнообразен набор от масовите европейски танци. Възможно е тези състави да са проникнати и от духа на рагтайма, новопоявилата се американска градска музика. Което вече не може да се установи със сигурност, като познаваме първоначалната локална затвореност на нюорлиънския джаз и едва по-късното му разпространение на север.

Мнозина от българските оркестранти, завърнали се у дома за участие като доброволци в Балканската и последвалите я Междусъюзническа и Първа световна война продължават да упражняват професията на музиканти и пренасят придобития в САЩ опит и репертоар. Тази хипотеза трябва да се приема крайно предпазливо и с много резерви, защото, уви, българската историография не е направила нищо, за да изследва по-прецизно и детайлно огнищата на културен живот на нашата емигрантска колония в Северна Америка от началото на XX в.

А съвестното изучаване на миналото, дори когато е провокирано от сензационни събития или катастрофални бедствия с особено големи размери, понякога предлага най-неочаквани открития. Възкръсналата след почти век драма с гибелта на презокеанския лайнер "Титаник" (14.04.1912) води до прецизен оглед на всички възможни факти, обстоятелства и детайли, предшествали или съпътствали трагедията. И тогава се разбира, че

знаменитият оркестър на Титаник е направил едно от последните си наземни участия в София.

Старият писател Константин Константинов споделя по този повод следното:

"По-късно пак, струва ми се, от вестниците научихме, че тоя оркестър, ангажиран от презокеанския кораб, бил оркестърът, който свиреше миналата година в софийското Градско казино. Припомнихме си хубавия момък със слабо закъдрени руси коси, диригент на малкия оркестър, който ни се покланяше усмихнат, когато му ръкопляскахме и искахме да повтори "Солвейг" от Григ или "Менуетът" от Бокерини. Той беше дошъл в тая чужда страна да изкара оскъдната си прехрана, създавайки всяка вечер удоволствие на хората по масите, и сега бе загинал с ореол на трагично мъжество. Ние не знаехме кой е, отде е дошъл, как се наричаше, но почувствахме истинска скръб, като че в това нещастие бяхме загубили много близък човек."

Към това доказателство днес можем да добавим прецизна в детайла информация, достъпна чрез добросъвестните чуждестранни изследвания. Русолявият диригент, за когото говори Константин Константинов, е Уолъс Хартли (Wallace Hartley), който в късната есен на 1911 г. слиза от неназован кораб във Варна и с оркестъра си започва да свири в Морското казино на града.

Уолъс Хартли е вече много известен и търсен в Европа бендлидер, изпечен "морски вълк", редовно наеман от прекосяващите Северния Атлантик пасажерски кораби близнаци "Лузитания" и "Мавритания", собственост на фирмата "Гунард лайнс". Често отсяда за известно време и в луксозните заведения на европейските градове, докато ново го поканят на някой лайнер.

Слухът за качествата му бързо достига до столицата, където е привлечен за работа в токущо построеното софийско Градско казино. Точно тук той получава депеша да отпътува за Саутхямптън, за да се качи на "Титаник" - гордостта на британското корабостроене, но и конкурент на "Гунард лайнс".

В специално подготвен документален филм, излъчен от телевизиите в Германия през 2002 г., също се споменава софийското Градско казино, както и включването към състава на един български кларинетист.

За съжаление и в най-изчерпателния сайт не присъства никаква българска фамилия, независимо от легендите, препредавани от ухо на ухо сред по-старите софийски музиканти. Но в него са отбелязани и осемте оркестранти от три националности, седмина от които са персонифицирани и с портретни снимки. Това са лидерът Уолъс Хартли от Дюсбъри, Брайли (W.T. Brailey) от Лондон (концертмайстор), Удуърд (J.W.Woodward) от Хедингтън, Кларк (J.F.Clarke) от Ливърпул, Юм (J.L.Hume) от Дъмфрайс, Тейлър (P.C.Taylor) от Лондон, заедно с френския челист Роже Брико (Roger Bricoux) от Лил и белгийския цигулар Жорж Кринс (George Krins) от Лиеж.

Като познаваме запазената и до днес практика за наемане на оркестри, можем да предположим, че Уолъс Хартли е освободил едни и е приел други музиканти за изпълнение на договора си. Но съставът и в двата случая се води на негово име и точно то е връзката между Варна, София и "Титаник".

В репертоара на оркестъра сe отбелязват и два от най-популярните по това време рагтайма на Ървинг Бърлин (Irving Berlin) - "Alexander's Ragtime Band" и "In the Shadous", - което подсказва и танцовата му ориентация.

Неизбежна за подобен ангажимент, който включва и специфични за ритуалите изпълнения на сепарирани малки ансамбли (дуо, трио), независими един от друг: teatime, after dinner концерти, Sunday service и др.!

Забележителна е светкавичната бързина на проникване в България, като се знае, че Ървинг Бърлин публикува нотния текст на знаменития си хит "Alexander's Ragtime Band" през същата тази 1911 г., която свързваме с пребиваването на Уолъс Хартли в България и, вероятно, последното му континентално свирене!

Заглавията в репертоара на оркестъра подсказват още една особеност: лидерът ги подбира така, че да съчетае типологията на салонния и танцовия оркестър (както подсказват мемоарите на Константин Константинов и сайта на оркестъра), която по-късно предстои да се раздели и да специализира съответните ансамбли. Така че имаме сериозно основание да смятаме 1911 г. за начална при проникването на задокеанската музика в България. Главно чрез рагтайма, защото джазът все още е локално явление дори в САЩ.

Други подобни ресурси
Фирми:   Изкуство и култура
Лица:     Инженер
Стоки:    Информация, култура